Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Само изтичащите дни им подсказваха, че трябва да са навлезли във Висок Тритинг: покритите със сняг ливади и хълмове не бяха по-различни от онези, през които бяха яздили през първата седмица на пътуването си. Странно обаче — времето не се влошаваше, въпреки че продължаваха да вървят на север. На Мириамел дори започна да й се струва, че става малко по-топло и че вятърът хапе по-слабо.

— Добър знак — каза тя един следобед, когато слънцето се появи. — Казах ти, Исгримнур. Ще стигнем.

— Е, все ще стигнем някъде — измърмори херцогът.

Тиамак се размърда на седлото.

— Може би трябва да се отправим към реката. Ако все още са останали живи хора в тези равнини, най-вероятно ще са край течащата вода, където поне има риба. — Той тъжно поклати глава. — Иска ми се това, което си спомням от съня си, да беше по-точно.

Исгримнур се замисли.

— Имстрека е точно на юг от голямата гора. Но тя протича през почти целите Тритинги — твърде дълъг път за търсене.

— Няма ли друга река, която се влива в нея? — попита Тиамак. — Отдавна не съм поглеждал карта.

— Има. Стефлод, ако си спомням правилно. — Херцогът се намръщи. — Но тя не е голяма.

— Все пак на местата, където се срещат реки, често има села — каза Тиамак с изненадваща увереност. — Така е във Вран и на всички други места, за които съм чувал.

Мириамел понечи да каже нещо, но спря и загледа Камарис. Старецът беше отишъл малко настрани и се взираше в небето. Тя проследи погледа му и видя само дрипави облаци.

Исгримнур мислеше над думите на врана.

— Може би си прав, Тиамак. Ако продължим на север, няма как да не стигнем до Имстрека. Но мисля, че Стефлод трябва да е малко на изток. — Той се огледа, като че ли търсеше някакъв ориентир; погледът му се спря на Камарис. — Какво гледа?

— Не знам — отговори Мириамел. — О! Сигурно онези птици.

Две тъмни петна се спускаха към тях от изток, въртяха се като парцали, подхванати от въздушно течение.

— Гарвани! — каза Исгримнур. — Гадни мършояди!

Птиците се виеха в кръг над тях, сякаш бяха открили това, което търсеха. На Мириамел й се струваше, че вижда как блестят жълтите им очи. Усещането, че си наблюдаван, забелязан, беше много силно. След още няколко кръга гарваните се спуснаха. Перата им блестяха масленочерни. Мириамел сви глава в раменете си и закри очите си с ръка. Гарваните прелетяха край тях с крясъци; след миг направиха вираж нагоре и стремително отлетяха. След малко бяха само две смаляващи се петънца, изчезващи в северното небе.