Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Сърцето на Мириамел се сви.

— Дали това е бил лагер на Джосуа? Къде са отишли?

— Той е на висок хълм, господарке — каза Тиамак. — Поне това видях в съня си.

Исгримнур пришпори коня си към пустото селище.

Отблизо впечатлението за опустошение се оказа дължащо се предимно на характера на самото Селище, тъй като строителният материал бяха най-вече довлечени от реката дървета. В целия град явно нямаше нито един пирон. Грубите въжета, придържали най-добрите постройки, се бяха протрили и скъсали под напора на бурите, които напоследък бяха вилнели в Тритингите — но дори в най-добрите си времена, реши Мириамел, никое жилище не би могло да е нещо повече от бордей.

Имаше и признаци на организирано отстъпление. Повечето от хората, живели тук, явно бяха имали време да си вземат нещата — макар че, ако се съдеше по качеството на къщите, едва ли бе имало кой знае какво да вземат. И все пак почти нищо не беше останало от ежедневно необходимото: Мириамел намери няколко счупени гърнета и няколко парцаливи дрехи, толкова безнадеждно окъсани и окаляни, че дори в студа едва ли липсваха на някого.

— Напуснали са — каза тя на Исгримнур, — но изглежда, че са го направили по свое желание.

— Или са били принудени — уточни херцогът. — Може да са били прогонени внимателно, ако ме разбираш.

Камарис беше слязъл от коня и ровеше в куп треволяк и счупени клони, преди време нечий дом. После се изправи — държеше нещо лъскаво.

— Какво е това? — Мириамел доближи коня си до него и протегна ръка, но Камарис разглеждаше втренчено парчето метал. Най-после тя посегна и внимателно го взе от дългите мазолести пръсти на стареца.

Тиамак се поизмести към врата на коня и се обърна, за да разгледа предмета.

— Прилича на закопчалка за наметало.

— И аз така мисля. — Сребърният предмет, изкривен и кален, беше обграден с лети листа на зеленика. В центъра имаше две кръстосани копия и сърдито лице на влечуго. В сърцето на Мириамел отново се промъкна страх.

— Исгримнур, виж.

Херцогът дойде при тях и взе брошката.

— Това е знакът на гвардейците на Еркинланд.

— Войниците на баща ми — промълви Мириамел и не можа да се сдържи да не се огледа, сякаш рицарите можеха да се крият някъде по пустинния тревист склон. — Били са тук.

— Може да са били и след като хората са си отишли — каза Исгримнур. — Или по някаква друга причина, за която не можем да гадаем. — Той самият не изглеждаше много убеден. — В края на краищата, принцесо, ние дори не знаем кой е живял тук.

— Аз знам. — Тя се ядоса само като си помисли за това. — Били са хора, които са избягали от управлението на баща ми. Джосуа и другите може би са били с тях. Сега те са прогонени или пленени.