Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Отново се прехвърли — този път — в средните земи, но вместо в квартала на крадците на древния Мадрихор — обичайната му отправна точка за нови приключения, той се озова на широко каменно стълбище, което завършваше с масивна дървена порта, украсена с чифт титанови везни.
„Храмът на Съвета по присъдите — помисли си той. — Уха! Много са бързи.“
Вратите се отвориха и пламъците се издигнаха високо. Орландо, сега със сима на Таргор, тръгна напред. Въпреки голямата си неприязън не можеше да не откликне на сериозността на случая. Залата с високия таван тънеше в сумрак. Един-единствен стълб светлина се спускаше надолу от прозореца с витраж. Прозорецът също беше украсен с емблемата на Съвета по присъдите. Светлината, която се изливаше вътре, осветяваше прекрасно облечените с тоги фигури с маски, насядали в кръг долу. Дори и стените изглеждаха убедително стари и внушителни, изгладени от изминалите векове. Макар и да беше виждал всичко това и преди, Орландо усети, че се възхищава от вложения в него труд. Точно затова открай време играеше най-вече в средните земи: хората, които ги бяха създали и ги притежаваха, бяха играчи и художници, а не роби, наети от някоя корпорация. Искаха всичко да е както трябва, защото самите те прекарваха доста време там.
Една от фигурите стана и заговори с ясен твърд глас:
— Таргор, разгледахме твоята молба. Добре познаваме историята си и се възхищаваме от подвизите и храбростта ти. Освен това знаем, че ти си участник, който не би помолил току-така Съветът да се намеси. — Последва дълга пауза. Всички лица бяха обърнати към него — непроницаеми под платнените маски. — Ала не намерихме основания да уважим молбата ти. Таргор, твоята смърт е призната за законна.
— Мога ли да получа достъп до записите, които сте използвали при вземането на решение? — попита Орландо, но маскираната фигура не му обърна никакво внимание. След миг той осъзна, че всичко е на запис.
— Сигурни сме, че с твоите умения ще се върнеш в средните земи под нова маска и под ново име ще се прочуеш по цялата земя. Но онези, които почитат историята на средните земи, никога няма да забравят Таргор. Късмет! Чу решението на Съвета по присъдите.
Храмът изчезна, преди Орландо да успее да каже нещо. Само след миг той се озова в залата за приспособяване — мястото, където новите герои си купуваха атрибути и буквално строяха сами себе си, преди да влязат в средните земи. Стоеше и се оглеждаше, но нищо не виждаше. Усещаше болка, но тя беше учудващо слаба. Таргор определено беше мъртъв. След всичкото време, през което беше Таргор, това би трябвало да означава много повече за него, отколкото всъщност означаваше.
— О, Гардинър, ти ли си? — попита го жрецът посрещач. — Чух, че Таргор го изпържили. Много съжалявам, ама един ден всички си отиваме, така де, всички. Сега какво смяташ да правиш — пак да бъдеш някой воин или нещо по-различно? Да кажем, магьосник.
Орландо изсумтя презрително и каза:
— Не можеш ли да разбереш къде се е мотал напоследък Питлит Крадеца?
Жрецът поклати глава.
— Не ми е позволено. Не можеш ли да му оставаш съобщение?
— Опитах — въздъхна Орландо. — Карай да върви. Ще се видим.
— Ъъъ? Ти няма ли да се преоборудваш? Ей, говоря ти мъжки, хората се бият за мястото ти там горе, Гардинър. Дитер Кабо вече хвърли открито предизвикателство към всички участници. Трябват му само няколко точки, за да се настани на старото ти място.
Орландо напусна средните земи със съвсем леко съжаление.
Огледа недоволно местенцето си. Много си беше хубаво, но беше толкова… детинско. Особено трофеите, които означаваха толкова много, когато се сдобиваше с тях, сега го караха да се чувства малко неловко. И прозорецът към сим-света, пълен с динозаври. Динозаври! Хлапашка му работа. Дори и МВС-прозорецът му изглеждаше жалък спомен за манията му по една идея, по която сега си падаха само носталгичните типове и неколцината склададжии. Хората вече изобщо не излизаха в космоса — беше много скъпо и твърде сложно. Данъкоплатците в една страна, която трябваше да превърне спортните си съоръжения в градове палатки и да държи затворниците поради пренаселението в затвори на кораби, не биха плащали милиарди долари, за да изпратят няколко души в друга звездна система, а идеята някоя по-близка планета като Марс да стане обитаема, вече започваше да отшумява. А дори и, ако всичко се промени и хората отново решат, че космосът е мястото, Орландо Гардинър със сигурност никога нямаше да попадне там.