Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но останах да седя и да не правя нищо. Нямаше закъде да бързам. Денят едва започваше. До обяд оставаше много време. Отдадох се на мисли, които ми хрумваха безредно, както си седях отстрани на зида на кладенеца. Къде ли е каменната птица, която по-рано беше в този двор? Дали сега краси друг двор, все така тласкана от несекващия порив да се извиси в небето? Или миналото лято, когато разрушиха къщата на Мияваки, са я хвърлили на боклука? Помнех я с любов. Имах чувството, че без нея дворът е загубил крехкото си равновесие.
Чак след единайсет часа, когато не ми бяха останали мисли за мислене, слязох по металната стълба в кладенеца. Стъпих на дъното и както винаги си поех няколко пъти дълбоко въздух — да го проверя. Беше си същият, лъхтеше леко на мухъл, но ставаше за дишане. Затърсих опипом бухалката на мястото, където я бях облегнал на стената. Нямаше я. Нямаше я никъде. Беше изчезнала. Напълно. Безследно.
Приклекнах, седнах, облегнах се на стената и въздъхнах.
Кой ли беше взел бухалката? Можеше да е само Канела. Единствен той знаеше за съществуването й и може би пак само той би решил да слезе в кладенеца. Но защо му е да взима бухалката? Не проумявах — това бе поредното нещо, което не проумявах.
Днес нямах друг избор, освен да продължа без бухалката. Не беше болка за умиране. В края на краищата бухалката си беше само нещо като талисман, който да ме пази. Чудо голямо, че не е тук. Бях успял да проникна в онази стая и без нея, нали така? След като си подарих тези доводи, дръпнах въжето и затворих капака на кладенеца. Обгърнах с ръце коленете си и затворих очи в мрака.
Както и последния път, не успях да постигна духовното съсредоточаване, което търсех. В главата ми се блъскаха какви ли не мисли, които ми пречеха. За да се отърва от тях, се опитах да си мисля за басейна — за двайсет и пет метровия покрит басейн, където обикновено ходех да поспортувам. Представих си как плувам кроул. Не гоня скорост, придвижвам се бавно и равномерно. Вадя лакти плавно, с възможно най-малко шум и плисък, после загребвам леко, първо с пръстите. Поемам с устата малко вода и я изхвърлям бавно, все едно дишам под водата. След малко усещам как тялото ми се носи съвсем естествено във водата, сякаш ме тласка лек ветрец. Единственият звук, който достига до ушите ми, е равномерното ми дишане. Нося се по вятъра като птица в небето и гледам земята долу. Виждам далечни градове, мънички човеци и реки, които текат. Обгръща ме спокойствие, обзема ме чувство почти на възторг. Едно от най-хубавите неща в живота ми е плуването. Никога не е решавало никакви проблеми, но и не ми е вредило, никога не е съсипало нищо мое. Плуване.
Точно тогава чух нещо.
Осъзнах, че долавям в мрака ниско монотонно бръмчене, нещо като звук от криле на насекомо. Но този звук беше прекалено изкуствен, прекалено механичен, сякаш някой настройва късовълнов предавател. Затаих дъх и се ослушах, за да разбера откъде се чува. Сякаш идваше от някаква точка в мрака и същевременно от главата ми. В непрогледната тъмнина бе почти невъзможно да установя границата между двете.
Както бях насочил цялото си внимание към звука, съм заспал. Преди това не съм усетил да ми се спи. Най-неочаквано съм заспал, все едно вървях по коридор без определена цел, когато изневиделица бях дръпнат в непозната стая. Нямах представа колко дълго съм бил в това плътно като кал вцепенение. Едва ли е било дълго. Може би е продължило само миг. Но когато някакво присъствие ме изтегли от унеса, видях, че се намирам в друг мрак. Въздухът беше различен, температурата беше различна, свойствата и дълбочината на мрака бяха различни. Тъмнината беше обагрена с бледа матова светлина. Ноздрите ми доловиха позната остра миризма на цветен прашец. Бях в онази странна хотелска стая.
Вдигнах лице, огледах се, затаих дъх.
Бях минал през стената.
Седях на застлания с килим под, бях се облегнал на стената с копринени тапети. Ръцете ми още обгръщаха коленете. Колкото и страховито дълбок да бе сънят ми допреди миг, сега будното ми състояние беше пълно и ясно. Контрастът беше толкова голям, че трябваше да минат миг-два, докато осъзная, че съм буден. Бързото туптене на сърцето ми се чуваше съвсем отчетливо. Нямаше никакво съмнение. Бях тук. Най-после бях проникнал в стаята.
В ситнозърнестия многопластов мрак тя си изглеждаше точно каквато я помнех. Но след като очите ми свикнаха с тъмнината, започнах да откривам и дребни разлики. Първо, телефонът беше на друго място. Беше преместен от нощното шкафче върху възглавницата, в която бе почти хлътнал. После видях и че уискито в бутилката е на привършване. Беше останало съвсем малко на дъното. Всичкият лед в кофичката се беше разтопил и от него не беше останало друго освен стара мътна вода. Отвътре чашата беше суха и когато я докоснах, забелязах, че е покрита с белезникава прах. Доближих се до леглото, взех телефона и вдигнах слушалката до ухото си. Линията беше прекъсната. Стаята изглеждаше така, сякаш е изоставена, забравена от много време. Тук не се долавяше човешко присъствие. Само цветята във вазата бяха запазили странната си яркост.