Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Защо си помисли така? И какво все пак носиш?

След известно замисляне Тиамак бръкна в торбата, извади вързопчето и го разви.

— Това стана, когато ти заговори за монаха и за книгата на Нисес — обясни той стеснително. — Сега вярвам, че е бил невинен, защото Моргенес също говореше нещо за Нисес в своето послание до мен — но замаян от болестта си можех само да помисля, че това означава опасност за съкровището ми.

Той й подаде пергамента и тя го разгъна. Исгримнур погледна над рамото й. Камарис, наглед разсеян както винаги, се беше вторачил в безлюдната нощ.

— Това е някаква песен — каза Исгримнур раздразнено, сякаш беше очаквал нещо повече.

— Да — каза Мириамел. — Но каква?

— Не съм много сигурен — отговори Тиамак. — Но погледни, подписано е „Нисес“. Мисля, че е част от неговата изгубена книга „Ду Сварденвирд“.

Мириамел внезапно пое въздух.

— О! Но това е книгата, която Кадрах е притежавал, която е продал страница по страница. — Усети, че нещо я сви в стомаха. — Книгата, която иска Приратес. Къде си намерил този лист?

— Купих го в Кванитупул преди година. Беше в купчина боклуци. Търговецът не можеше да знае, че е ценно, нито е очаквал да бъде сред продадените му отпадъци.

— Не мисля, че Кадрах е знаел какво притежаваш — каза Мириамел. — Но Елисия, Майко милостива, колко странно! Може би това е една от страниците, които той е продал!

— Той е продал страници от книгата на Нисес? — попита Тиамак. Гневът му се беше примесил с изумление. — Как е възможно?

— Бил беден и отчаян. — Тя понечи да им съобщи останалото от разказа на монаха, после реши, че трябва да обмисли въпроса по-внимателно. Те можеха и да не разберат постъпките му. Дори въпреки бягството му тя се чувстваше задължена да го защитава от тези, които не го познаваха колкото нея. — Тогава той е имал друго име — подхвърли тя, сякаш това можеше някак да опрости греховете му. — Наричал се е Падреик.