Друговремец [bg]

Светлината от тесните прозорчета падаше косо зад мен. Значи това беше западната част на замъка. Трябваше да не губя ориентация, защото Рупърт щеше да ме чака при южната порта.

Стълби. Насилих се да мисля логично, за да разбера какво трябва да търся. Ако искаш да измъчваш някого, би си потърсил уединено място, което не пропуска много звуци. И по двата параграфа някоя отдалечена тъмница би свършила най-добра работа. А тъмниците в подобни крепости обикновено бяха под земята, където тоновете пръст заглушаваха всякакви викове, а мракът криеше жестокостта в очите на изтезателя.

Стената започна да се заобля в края на коридора - значи бях стигнала една от ъгловите кули. А кулите имаха стълбища.

Спираловидните стълби се показаха след още един завой, а пътят надолу замайваше главата, лъжеше окото и кълчеше глезените. Спускането от относително светлите горни части на крепостта към почти пълния мрак на стълбището още повече затрудняваше преценката ми кога да пристъпвам надолу. Подхлъзнах се няколко пъти, като охлузих кокалчетата си и дланите си на каменните стени.

От един от тесните прозорци, разположени на равни интервали в стената, се виждаше главният двор. Сега поне имах ориентир. Малка групичка войници се бяха строили за проверка, но явно не за да наблюдават обесване на шотландски бунтовник. На двора наистина имаше черно, зловещо бесило - но празно засега. Гледката беше като удар в стомаха. Утре сутрин. Продължих по-бързо по стълбите, пренебрегвайки охлузванията и ожулванията.

Стигнах до долния край и спрях, за да се заслушам. Навред се стелеше мъртвешка тишина, но по стойките на стените бяха окачени факли и багреха гранита в червено. Между вирчетата трепкаща светлина имаше празни, изцяло черни пространства, а димът се кълбеше по сводестия таван.

Оттук имаше само една посока. Тръгнах, готова да пронижа още някого с камата. Усещането беше почти призрачно. И преди бях обикаляла подобни тъмници, като турист заедно с Франк. Но тогава масивният гранит бе лишен от страховитостта си, защото по него грееха флуоресцентни лампи. Помня как въпреки това се свивах по-далеч от малките влажни килийки, излезли от употреба преди повече от век. Тогава си мислех, че добре мога да си представя мъченията от онези дни - заради дебелите врати и ръждавеещите окови. Сега, докато търсех Джейми, бях готова да се изсмея на някогашната си наивност. Както беше казал Дугал, за някои неща въображението просто не стигаше.

Минавах на пръсти покрай залостени врати, дебели десетки сантиметри - достатъчно, за да не се чува нищо от другата страна. Привеждах се почти до пода и проверявах дали отдолу не се процежда светлина. Може да затвориш някого и да го оставиш да гние в мрак, но Рандал щеше да има нужда от светлина, за да вижда какво прави. Подът лепнеше от наслоена с години мръсотия. Явно тази част на затвора не се използваше. Но пък факлите показваха, че някой е тук.