Друговремец [bg]

Когато обаче открих западното крило, не се усъмних, че съм на правилното място. В коридора имаше три големи врати, всяка с малък зарешетен прозорец, през който не се виждаше почти нищо.

- Ала, бала, ница - измърморих си и се упътих към централната килия. Ключовете нямаха надписи, но бяха с различен размер. Един от трите големи щеше да пасне. Разбира се, беше третият. Поех си дълбоко дъх, когато бравата изщрака, и избърсах потните си ръце в полата. Отворих.

Заоглеждах с неистово нетърпение смърдящата купчина тела в килията, пристъпвах над протегнати ръце и крака, избутвах от пътя си тежки торсове, които се движеха с влудяваща мудност. Раздвижването, причинено от ненадейното ми появяване, ставаше все по-осеазаемо - спящите по мръсотията на пода се събудиха и станаха, а изуменият шепот се усилваше. Някои от мъжете бяха приковани към стените - веригите скърцаха и дрънчаха в сумрака. Сграбчих един от стоящите, кафявобрад мъж с опърпана сиво-зелена наметка. Костите на ръката, която бях хванала, се усещаха под кожата. Англичаните се скъпяха с храната за затворниците.

- Джеймс Фрейзър! Голям и червенокос! В килията ли е? Къде е?

Мъжът вече се движеше към изхода с останалите, които не бяха приковани към стената, но за миг ме погледна. Затворниците вече бяха схванали какво се случва и наизлизаха на талази през отворената врата, оглеждаха се и си мърмореха един на друг.

- Кой? Фрейзър? А, отведоха го тази сутрин. - Мъжът сви рамене и избута ръцете ми, за да се отскубне от мен.

Стиснах колана му.

- Къде са го отвели? Кой?

- Не знам къде. Беше оня капитан, Рандал. Цяло ръмжило беше.

Той нетърпеливо се извърна от мен и пое устремено към вратата.

Рандал. За миг останах потресена, блъскана от бягащите мъже и глуха за виковете на прикованите. Накрая се отърсих от ступора и се опитах да помисля. Джорди наблюдаваше замъка от изгрев-слънце. Никой не си беше тръгвал оттук тази сутрин, с изключение на няколко души от кухнята, за да купят храна. Значи още бяха наоколо.

Рандал беше капитан - вероятно най-високопоставеният човек в гарнизона, с изключение на сър Флетчър. Значи можеше да изиска подходящо място, където да измъчва някой затворник.

А в това не се и съмнявах. Дори ако всичко завършеше с бесило, мъжът, който бях видяла във форт Уилям, бе котка по природа. Не можеше да устои на възможността да си поиграе с жертвата си, както не можеше да промени лицето си или цвета на очите си.

Поех си дълбоко дъх и изтласках на заден план всяка мисъл какво би могло вече да се е случило с Джейми. Поех решително напред и се сблъсках с един английски войник. Той залитна назад с малки стъпчици, за да възстанови равновесието си. Самата аз залитнах неконтролируемо към касата на вратата и цялата ми лява страна изтръпна, когато ударих главата си. Сграбчих рамката, за да не падна, а над бученето в ушите си чух и гласът на Рупърт отпреди няколко месеца: Имаш предимството на изненадата, моме. Използвай го!