Друговремец [bg]

- Да, разбира се. Чудесен план, драга моя. Чудесен!

След бърз поглед към гарафата той ме хвана под ръка, за да ме изпрати до предната порта.

- По-добре ли си, моме? - Рупърт отмести воала коса от лицето ми. - Приличаш на недосварен бекон. Ето, пийни си още.

Поклатих глава, за да откажа манерката с уиски, и поизправих гръб, като избърсах лице с мокрия парцал, който бе донесъл.

- Не, вече съм добре. - Съпроводена от Мърто, който се преструваше на мой коняр, едва изчаках да се скрием от погледа на пазачите на предната порта, преди да се свлека в снега и да повърна. Останах там и заридах, стиснала кутията на Джейми, докато Мърто не ме вдигна на ръце, принуди ме да се кача на коня и ме поведе към малкия хан в градчето Уентуърт, където Рупърт ни беше намерил стаи. Бяхме на горния етаж, а оттам затворът се виждаше в сгъстяващия се мрак.

- Мъртво ли е момчето, значи? - Широкото лице на Рупърт, скрито наполовина в брадата му, беше сериозно и загрижено, без следа от обичайната клоунада.

Поклатих глава и събрах въздух, за да изрека:

- Още не.

Когато чу историята ми, Рупърт бавно закрачи из стаята, като издуваше и всмукваше бузи, мислейки. Мърто, както обикновено, стоеше неподвижно, а лицето му не издаваше никакво притеснение. От него би излязъл страхотен покерджия, помислих си.

Рупърт се върна и се отпусна на леглото до мен с въздишка.

- Е, още е жив, това е най-важното. Но проклет да съм, ако имам представа какво да правим. Няма как да влезем там.

- Има как - рече Мърто изведнъж. - Благодарение на идеята на момето за писмото.

- Хммм. Но ще пуснат само един. И то до кабиета на управителя. Но да, това е някакво начало. - Рупърт извади камата си и се почеса под брадичката с върха й. - Но мястото е твърде голямо за претърсване.

- Знам къде е - добавих, ободрена от плановете, които крояхме, както и от това, че спътниците ми нямаха намерение да се отказват, колкото и безнадеждно да изглеждаше начинанието ни. - Поне знам в кое крило на затвора е.

- Хм, така ли? Хммм. - Върна камата на мястото й и продължи да крачи, като спря, за да попита: - Колко пари имаш, моме?

Извадих торбичката на Дугал, парите на Джени и перления си наниз. Рупърт ми върна перлите, но взе двете кесии, като изсипа в дланта си монетите.

- Това ще свърши работа - каза и ги подрънка преценяващо. Обърна поглед към близнаците Коултър. - Вие двамата, Уили и аз. Джон и Мърто ще останат при девойчето.

- Къде ще ходиш? - попитах.

Прибра монетите в кожената си торба, като задържа една и я подхвърли във въздуха.

- Ами... - започна неопределено. - Тук има още един хан, в другия край на градчето. Пазачите от затвора ходят там след работа, защото им е по-близо и питиетата са с някое пени по-евтини.

Подхвърли монетата с палец, завъртя длан и я улови между два пръста.

Започна да ми се изяснява какво възнамерява да прави.

- Така ли? - попитах. - А дали не играят и карти, как мислиш?

- Не знам, моме, не знам. - Той отново подхвърли монетата и плесна с ръце, като я улови между тях. После ги разпери - нямаше я. Усмихна се и зъбите му се белнаха в черната брада. - Но ще отидем да проверим, нали?