За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Да пренасяш в миналите столетия всички понятия на нашия век значи да черпиш от най-обилния извор на заблужденията. На онези, които искат да направят нови всички древни векове, ще кажа това, което египетските жреци са казали на Солон: «О, атиняни! Вие не сте нищо повече от деца!»
Глава XV
Това, което се наричало ценз, се вземало само от крепостните, не и от свободните
Кралят, духовенството и сеньорите събирали установените данъци — всеки от крепостните на своите владения. Аз доказвам това по отношение на краля чрез капитулария на Де Вилис; по отношение на духовенството — чрез законите на варварите; по отношение на сеньорите — чрез постановленията на Карл Велики по този въпрос.
Тези данъци са се наричали цензус; това са били стопански, а не финансови налози; изключително частни, а не обществени повинности.
Аз казвам, че така нареченият цензус е представлявал данък, събиран от крепостните. Доказвам го чрез формулата на Маркулф, която съдържа разрешението на краля, всеки, който иска да стане свещенослужещ, ако е свободнороден и не е включен в цензовия списък. Доказвам го също така чрез поръчението на Карл Велики до един от неговите графове, когото той изпратил в страната на саксите; поръчението съдържало решение за даване свобода на саксите поради това, че те приели християнството; това в същност е харта за даване на свобода. Този господар възстановява тяхната първоначална гражданска свобода и ги освобождава от плащане на ценз. Едно и също нещо било да бъдеш крепостен и да плащаш ценз, както и да бъдеш свободен и да не плащаш.
С нещо като «разрешителни грамоти» същият този господар облагодетелствувал испанците, приети в състава на франкската монархия, и забранил на графовете да вземат от тях всякакъв ценз и да им отнемат земите. Известно е, че с пристигащите във Франция чужденци са се отнасяли като с крепостни; но Карл Велики, който искал да ги третират като свободни хора, защото им предоставил правото на собственост върху принадлежащите им земи, забранил да се взема от тях ценз. Капитуларият на Карл Плешиви предписвал в полза на същите испанци да се постъпва с тях като с останалите франки и забранил да им се иска ценз; следователно свободните не плащали ценз.
Тридесетият параграф в едикта от Писта премахва злоупотребата, чрез която много колони на краля и църквата продавали на духовенството и други хора със същото положение земи от своите имоти, оставяйки за себе си само малки квадратчета, така че ценз нямало от кого да се взема; следователно цензът бил данък на робите.
Оттук следва също, че при монархията не е имало общ ценз; и това се доказва от огромен брой текстове. Защото какъв смисъл може да има следният капитуларий: «Ние искаме кралският ценз да се събира навсякъде, както някога се е събирал на законно основание.» Какво може да означава друг капитуларий на Карл Велики, с който господарят нарежда на своите пратеници в провинциите да проучат точно какъв ценз е бил събиран някога от владенията на краля; или друг, с който се определят различните цензове, плащани от тези, от които се изисквало да плащат? Как да се разбира следният капитуларий, в който се казва: «Ако някой придобие облагана земя, от която винаги сме взимали ценз»?; или пък най-сетне следният — в който Карл Плешиви говори за облагаемите с ценз земи, който ценз открай време е принадлежал на краля?
Забележете, някои текстове като че на пръв поглед противоречат на това, което казвам, но в същност го потвърждават. По-горе ние видяхме, че свободните хора при монархията са били задължени да осигуряват превоз. Капитуларият, който току-що цитирах, нарича тази повинност ценз; но го противопоставя на ценза, плащан от крепостните.
Освен това едиктът от Писта говори за свободните хора, които са били длъжни да плащат кралски ценз на глава и на къща и които по време на глад са се продавали като роби. Кралят искал да ги прекупи. Въпросът е в това, че освободените чрез кралски грамоти не са придобивали с това пълна и съвършена свобода; те са плащали censum in capite; и тъкмо това са хората, за които става дума тук.