Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Най-сетне си проправи път с лакти по-близо до мъжа с прошарения перчем на темето. Той, естествено, се беше добрал до първата редица зрители при с’редит без никакво усилие — белегът и изрисуваният парцал на окото му се грижеха за това, дори да го нямаше меча на гърба му. В момента гледаше огромните сиви животни с нещо подобно на удивление, изписано на каменното му лице.
— Юно? — Така май се казваше.
Той извърна глава и я зяпна. Едва след като тя успя да намести шала си, той вдигна очи към лицето й, но черното му здраво око сякаш не можа да я познае. От другото, изрисувано в червено и свирепо, й се догади.
Церандин замаха остена си, извика нещо неразбираемо и размазано, при което с’редит се извъртяха, като Санит, женската, опря предните си ходила върху широкия закръглен гръб на Мер, докато той остана изправен. Нерин, малкото, опря ходилата си на гърба на Санит.
— Видях те във Фал Дара — каза Нинив. — И после при Томанска глава. След Фалме. Ти беше с… — Не беше сигурна колко можеше да си позволи да каже при толкова хора наоколо — мълвата за Преродения Дракон бе обходила цяла Амадиция и някои дори го знаеха по име. — С Ранд.
Здравото око на Юно се присви — тя се постара да не поглежда другото — и той кимна.
— Спомням си това лице. Никога не забравям едно проклето хубаво лице, мътните да ме вземат. Но проклетата ти коса беше по-друга, да му се не види. Ниня?
— Нинив — поправи го тя сопнато.
Той поклати глава, измери я от глава до пети и преди да е успяла да му каже още нещо, я стисна под мишницата и почти я повлече през входа. Конегледачите, разбира се, я познаха и двамата със счупените носове закрачиха към тях, надигнали сопите. Тя им махна сърдито с ръка, докато се опитваше да си измъкне другата от хватката на едноокия. Три пъти се опита, докато накрая той сам не реши да я пусне. Хватката му беше желязна. Мъжете с криваците се поколебаха и после се върнаха на мястото си, след като видяха, че Юно я пуска. Явно знаеха много добре какво държи Валан Лука да пазят.
— Какво правиш? — сопна се тя, но Юно само и махна с ръка да го последва, без да забавя крачка през тълпата, напираща да влезе. Краката му бяха леко изкривени и стъпваше като човек, навикнал повече да седи на конски гръб, отколкото да върви пеш. Ръмжейки, тя събра полите си и закрачи след него към града.
Недалече от тяхната менажерия, зад кафяви платнени стени бяха разположени други две, а зад тях имаше още, пръснати сред пълните с народ селца от набързо вдигнати колиби. Всички отдалечени от градските стени обаче. Явно губернаторката, както тук наричаха жената, която Нинив щеше да нарече по-скоро кмет — въпреки че досега не беше чувала за жена кмет — се бе разпоредила менажериите да не пристъпват на повече от половин миля към града, за да не би някое от животните да се измъкне на свобода и да направи поразии.
Табелата на най-близката от тях гласеше МАЙРИН ГОУМ, на цветист зелено-златист фон. Над нея ясно се виждаха две жени, хванати за въже, увиснало от висока мрежа от пилони, които ги нямаше, докато се вдигаше оградата на Лука. Явно изправените над нея глиганоконе правеха впечатление. Жените се бяха извили в пози, които накараха Нинив да си спомни с неприятно чувство какво беше направила Могедиен с нея, и успяваха някак да се придържат хоризонтално от двете страни на въжето. Тълпата, чакаща търпеливо под табелата на госпожа Гоум, беше почти колкото пред тази на Лука. Доколкото можеше да види, нито едно от останалите позорища не предлагаше нещо, което да се зърне отвън, затова и хората пред техните входове бяха доста по-малко.
Юно отказваше да отговаря на въпросите й и само й се мръщеше злодейски, докато не се измъкнаха от човешката гмеж. После изръмжа:
— Това, което се опитвам да направя, мътните да ме вземат, е да те отведа някъде, където да поговорим, пусто да остане, без да ни разкъса на късчета, мътните я взели, тая гмеж, пуста да остане дано, докат’ се мъчат да целунат проклетите пешове на пустата ти рокля, мътните да те вземат дано, като разберат, че познаваш, да му се не види, лорд Дракона, проклетника му проклет — избълва го на един дъх. На тридесет крачки около тях нямаше никой, но въпреки това той продължаваше да се озърта, да не би някой да го чуе. — Кръв и проклета пепел, жено! Не знаеш ли що за проклетници са тия козешки глави тук, да опустеят дано, мъртви и изстудени? Половината си мислят, че Създателят си приказва с него всяка проклета вечер на вечеря, а другата половина си мисли, че самият той е проклетият Създател!