Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Сега нямаш никакво основание да ме харесваш и… — отвърна отчаяно Нинив, но другата жена я прекъсна, без да вдига глава.
— …и няма да ти позволя да ме унижаваш, да унизяваш собствените ми решения, поемайки отговорност за тях. Имала съм няколко приятелки жени, но нравът на повечето от тях беше като на снежковци.
— Бих искала отново да ми станеш приятелка. — Какво, в името на Светлината беше „снежковец“? Нещо от друг Век, без съмнение. — Никога няма да си позволя да те унизя, Биргит. Само…
Биргит изобщо не я погледна, само повиши тон. Цялото й внимание като че ли беше съсредоточено върху стрелите.
— Би ми се искало отново да те харесвам, независимо дали ще ми отвърнеш със същото, или не, но няма да мога, докато не заприличаш пак на себе си. Спокойно щях да те понеса, ако наистина беше такава хленчеща лигава нещастница, на каквато ми се правиш сега. Или приемам хората такива, каквито са, не каквито ми се иска да бъдат, или ги оставям. Но това не си ти и не приемам основанията ти да ми се правиш на такава. Така. Кларине ми разказа за свадата ти с Церандин. Сега вече знам как да постъпя следващия път, когато си припишеш моите собствени решения. — Тя шибна енергично дланта си със стрелата. — Сигурна съм, че Лателле доста би се радвала.
Нинив се насили да отговори колкото се може по-спокойно:
— Имаш всичкото право да ми причиниш каквото поискаш. — Юмруците на хълбоците й потрепнаха повече от гласа й.
— Охо, характерче показваме? На ръба сме? — Биргит й се ухили, развеселена и в същото време кипнала. — Колко още ни остава, докато избухнем? Готова съм сама да понеса пердаха, само да го видя. — И веднага стана сериозна. — Или ще те накарам да разбереш колко редно е всичко това, или ще те разкарам. Няма друг изход. Не мога… и няма… да изоставя Елейн. Тази връзка е чест за мен, както и за нея, и аз ще я изпълня. Аз съм си аз, а не някакъв твой придатък. А сега се махай. Трябва да приключа с тези стрели, а ми остава да оправя няколко пера, та да не се отклонят при полета. Не искам да те убивам и няма да позволя да стане случайно. — Без да пуска чашката с лепило, тя се наведе над масичката: — И не забравяй да клекнеш в реверанс като добре възпитано момиче, преди да излезеш.
Как смееше тази жена! Нима наистина смяташе, че може просто да… Нима смяташе, че тя може да се примири с… „Но аз самата смятах, че може да направи каквото си поиска“ — прошепна в главата й тънък гласец. „Казах й, че може да ме убие — изръмжа тя на гласеца, — но не и че може да ме унижава!“ Ако продължеше така, скоро всеки щеше да започне да я заплашва с проклетата му сеанчанка!
Фургоните стърчаха пусти с изключение на двамата облечени в груби дрехи конегледачи, които пазеха край високо изпънатото платнище, ограждащо „позорището“ на Лука. Позорище, и още как! От тази широка, покрита с пожълтяла трева поляна на половин миля от Самара сивкавите каменни стени на града се виждаха ясно, с тромавите кули при портите и няколкото по-високи сгради, щръкнали над тях. Извън стените във всички посоки никнеха като гъби селца от колиби или палатки, пълни с последователи на пророка. Всички дървета на мили околовръст бяха изсечени било за строеж, било за огрев.
Входът за зрителите се намираше от другата страна, а двамата конегледачи, въоръжени с дебели тояги, стояха от тази, за да спират всеки, който се опита да влезе, без да си плати, през входа за изпълнителите. Нинив щеше за малко да се сблъска с тях, както крачеше енергично и си мърмореше, но изведнъж идиотското им хилене я накара да осъзнае, че шалът все още е спуснат до лактите й. Изгледа ги и лицата им се изпънаха. Едва тогава се покри, при това бавно — не можеше да остави тези простаци да си мислят, че са я притеснили. Единият — мършав и с огромен нос — вдигна платното, тя се пъхна през процепа и се озова сред пълен хаос.
Отвсякъде напираха хора на шумни тълпи от мъже, жени и деца, бъбрещи потоци, стичащи се от едно зрелище на друго. Всичко без с’редит се показваше или играеше върху дървени платформи, издигнати от Лука. Най-голяма беше тълпата около глиганоконете на Церандин — огромните сиви животни, за почуда на зрителите, се крепяха на предните си крака, дори и малкото, извили нагоре дългите си носове, докато при кучетата на Кларине зяпачите бяха най-малко, въпреки ловките им задни салта и стойките на по-малките на гърбовете на по-големите. Много хора се спираха да погледат лъвовете, както и косматите вепри в клетките им, и увенчаните със странни рога елени от Арафел, Салдеа и Арад Доман, и пъстроперите птици от Светлината знае къде, и някакви лениви същества с кафява козина, големи очи и кръгли уши, които си седяха кротко и хрупкаха листа от клонки, стиснати в предните им лапи. Приказките на Лука за произхода им всеки път бяха различни — тя подозираше, че и той не знае откъде идат — и той не беше успял да им измисли име, което да го задоволи. Огромна змия от блатата на Иллиан, четири пъти по-дълга и от най-високия мъж, предизвикваше не по-малко ахкания от с’редит, макар и да си лежеше заспала, и тя остана доволна, като видя, че мечките на Лателле, които в момента се крепяха върху огромни червени топки и ги търкаляха с лапи, привличат по-малко зрители и от кучетата. Мечки тукашните хора можеха да видят и в собствените си гори, макар тези да бяха с бели муцуни.