Хроника на птицата с пружина

Върнах се в своя участък и дръпнах настрани един човек, с когото да обсъдя предложението на Борис. Бивш армейски подполковник, мъж на място с пъргав ум. Беше командвал част, с която се беше затворил в крепост в планината Хинган и бе отказал да развее бялото знаме дори след капитулацията на Япония. Сега беше негласен лидер на японците военнопленници в лагера и дори руснаците се съобразяваха с него. Обясних му, че Борис е бил висш офицер от тайните служби и без да му споменавам за случая с Ямамото на река Халха, му предадох неговото предложение. Подполковникът прояви интерес, когато разбра, че руснакът иска да отстрани сегашния партиен началник и да осигури поне частично самоуправление на японските военнопленници. Наблегнах, че Борис е хладнокръвен, опасен звяр, интригант, думите му не бива да се приемат за чиста монета. «Вероятно си прав — рече подполковникът, — но същото важи и за грузинското приятелче, а наистина нищо не губим.» И той също беше прав. Казах си, че ако от сделката излезе нещо, положението ни няма накъде повече да се влошава. Но не бих могъл да греша повече. Адът наистина няма дъно.

Няколко дни по-късно успях да уредя среща на четири очи между подполковника и Борис далеч от любопитните погледи. Превеждах им. След половинчасов разговор те се разбраха и си стиснаха ръцете. Не знам какво е станало след това. Двамата избягваха да се срещат, за да не привличат вниманието, и си разменяха по някакъв таен канал кодирани съобщения. Така ролята ми на посредник се изчерпа. Толкова по-добре за мен. Стига да можех да го предотвратя, не исках да имам нищо общо с Борис. Едва след време стана ясно, че това си е направо невъзможно.