Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Яздиха цяла седмица, пътуваха от ранни зори до след залез-слънце — в дните, когато изобщо виждаха слънце. Времето ставаше все по-студено, но си оставаше все пак малко над непоносимото: в средата на следобеда през повечето дни слънцето се бореше като уморен, но решителен воин, и прогонваше студа.

Равнината беше гладка и безлична като килим. Дори да имаше някакъв склон, той беше още по-потискащ: след целодневно изкачване по полегат наклон Мириамел трудно можеше да се избави от представата, че най-после ще стигнат до някакъв връх. Вместо това в един момент излизаха на равно плато, не по-интересно от склона нагоре, после се оказваше, че слизат по не по-въодушевяващ склон. Дори само мисълта да извървят такъв монотонен път пеша беше потискаща. Миля след мъчителна миля, левга след левга, Мириамел шепнеше тихи молитви и благодареше на Бога за неволния подарък на Аспитис — конете.

Тиамак бързо възстанови силите си и след известно подтикване й разказа — и на Исгримнур, който се зарадва на възможността да научи нови неща — повече за детството си в блатата и за трудната си година като амбициозен ученик в Пердруин. Макар че естествената сдържаност на врана не му позволяваше да се спира на лошото отношение към себе си, Мириамел долавяше в разказа му и най-малката жестокост, която наранява.

„Не съм единствената, която се чувства самотна, неразбрана и нежелана. — Този очевиден наглед факт я порази със силата на откритие. — А аз съм принцеса, привилегирована личност — никога не съм била гладна, никога не ме е било страх, че ще бъда забравена, никога не са ми казвали, че не трябва да правя това, което искам“.

Като гледаше Тиамак, неговата издръжлива, но някак крехка фигура, неговите точни, заучени жестове, Мириамел се изплаши от собственото си доброволно невежество. Как бе могла тя, родената в благополучие, да е толкова погълната от дребните неудобства, които Бог или съдбата са изпречвали на пътя й? Беше срамота!

Опита се да сподели с херцог Исгримнур някои от мислите си, но той не й позволяваше да затъва прекалено в самопрезрение.

— Всеки има своите съжаления, принцесо — каза той. — Не е срамно да ги вземаш присърце. Единственият грях е да забравяш, че и другите ги имат, или да позволиш на самосъжалението да забави ръката ти, когато някой се нуждае от помощта ти.

Исгримнур, за хиляден път си помисли Мириамел, не беше само грубоват стар воин.