Друговремец [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Друговремец [bg]». Краткое содержание книги:
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАБАВНА... прекрасни фантастични приключения, романтика, секс... идеално четиво за бягство от ежедневието.“ — ,, Сан Франсиско Кроникъл “
„Габалдон развива изкусно характерите и създава плътна атмосфера. на страниците на тази книга историята оживява за сетивата.“ — „Дейли Нюз “ (Ню Йорк)
„РОМАН, КОЙТО ТЕ ПОГЛЪЩА. смесица от история, романтика и приключение.“ — „ Синсинати Поуст “
„СМАЙВАЩ!“ — „Лос Анджелис Дейли Нюз “
„Пиршество за любителите на шотландската история, на героичните приключения и любовния роман.“ — „Киркъс Ривюс “
„ИНТРИГУВАЩ. поглъщащ. когато затворите последната страница, ще ви е трудно да се разделите с героите.“ — „Дейли Прес “ (Нюпорт Нюз)
„ОСТРОУМЕН. и богат чувствен романс и историческо приключение.“ — „Анистър Стар “
„Габалдон показва не само усет към фактологичния детайл, но и способност да създава запомнящи се характери и въздействащи еротични сцени.“ — „Лоукъс“
„ИЗПЪЛНЕН С ВЪОБРАЖЕНИЕ И НАПРЕЖЕНИЕ. първият роман на Габалдон позволява на читателя да се потопи в реалността на XVIII век, видяна през очите на жена от XX век.“ — „ Форт Лодърдейл Сън Сентинъл “
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КОЛОРИТЕН. Диана Габалдон е роден разказвач, който ще ви остави без дъх. Тя пренася читателя в друго време с лекотата на ерудиран историк, а след това вдъхва живот на героите така, че ще повярвате, че наистина съществуват.“ — „Рейв Ривюс“
- Добре, моме, защо не?
Затворът Уентуърт беше на петдесет километра нататък. Малко повече от половин час с бърза кола по добър път. На кон през замръзнала кал - два дни тежък преход. Скоро. Думите на Дугал отекваха в ушите ми и ме караха да продължавам много след като иначе бих се предала от умора.
Тялото ми достигаше границата си на издръжливост и едва се крепеше на седлото, но умът ми беше свободен да се терзае. За да не мисля за Джейми, мислех за последната част от разговора си с Дугал в пещерата.
Стоеше на прага и чакаше Рупърт и останалите да докарат конете от скривалището им малко по-нагоре в долчинката.
- Имам съобщение за теб - беше ми казал. - От вещицата.
- От Гейли? - Бях, меко казано, сепната.
Не различавах лицето му в тъмното, но видях, че наклони глава утвърдително.
- Видях я само веднъж, когато отидох да взема детето.
При други обстоятелства може би щях да му съчувствам за онзи миг на раздяла с любовницата му, осъдена на кладата - когато и двамата са държали детето си, дете, за което никога не биха могли да признаят истината. Но гласът ми беше леденостуден.
- Какво каза тя?
Той направи пауза - не бях сигурна дали не иска да разкрие информацията, или просто се опитва да формулира думите си правилно. Явно беше второто, защото заговори с внимание.
- Каза ми, че ако те видя отново, трябва да ти кажа две неща, точно както ще ги каже на мен. Първото беше: „Мисля, че е възможно, но не знам.“ А второто... Второто бяха само цифри. Накара ме да ги повторя отново и отново, за да не ги забравя, защото трябвало да ти ги кажа в определен ред. Цифрите бяха едно, девет, шест и седем.
Обърна се към мен.
- Значат ли нещо за теб?
- Не. - И се обърнах към коня си. Но, разбира се, значеха нещо за мен.
„Мисля, че е възможно.“ Това можеше да значи само едно. Смятала е, макар да не е била сигурна, че е възможно човек да се върне през каменния кръг към своето време. Явно не беше опитвала, а беше избрала - плащайки цената - да остане. Може би заради Дугал?
А беше казала цифрите една по една в името на някаква потайност, която се бе превърнала в част от нея през тези години, но и четирите бяха едно число. Хиляда деветстотин шейсет и седма. Годината на нейното изчезване в миналото.
Жегна ме любопитство, но по-силно ме жегна съжаление. Колко жалко, че не бях забелязала белега от ваксинация, преди да стане твърде късно! Ако бях го видяла по-скоро, дали щях да се върна към каменния кръг с нейна помощ и да напусна Джейми?
Джейми.
Джейми. Мисълта за него беше като оловна тежест в ума ми, махало в края на въже. Скоро. Пътят се протягаше, безкраен и безрадостен пред нас, а понякога съвсем изчезваше в замръзналите мочурища или насред ледени вирове, които в по-топлите сезони бяха ливади. Вечерта на втория ден достигнахме целта си, насред леденостуден ръмеж, който скоро щеше да премине в сняг.
Сградата се извисяваше черна на фона на смръщеното небе. Имаше формата на огромен куб със страна сто и петдесет метра и с кула на всеки ъгъл. Побираше триста затворници и четирийсетима войници в гарнизона, както и командира им, цивилния управител и помощниците му, петдесетината готвачи, разсилни, коняри и други слуги, нужни, за да функционира мястото. Затворът Уентуърт.
Вдигнах поглед към заплашителните стени от зеленикав аргайлски гранит, дебел над половин метър в основата. Тук-таме се мяркаха прозорчета. Зад няколко от тях се разпалваха светлинки. Други, навярно килиите, останаха тъмни. Преглътнах с мъка. Като видях грамадното здание, непробиваемите му стени, огромната порта и пазачите, започнах да се съмнявам в успеха ни.
- Ами ако... - Устата ми пресъхваше и замълчах, за да оближа устни. - Ами ако не можем да го направим?
Изражението на Мърто си беше все същото: мрачно и намусено, а тясната му брадичка почти чезнеше в мръсното деколте на ризата му. Не се промени и когато се обърна към мен.
- Тогава Дугал ще ни погребе от двете му страни - отвърна. - Хайде, имаме работа за вършене.
ЧАСТ СЕДМА
УБЕЖИЩЕТО
35. ЗАТВОРЪТ УЕНТУЪРТ
Сър Флетчър Гордън беше нисък, пълен мъж, с раирана жилетка, която му пасваше като втора кожа. С тесни, отпуснати рамене и изпъкнал корем, той приличаше по-скоро на голяма шунка, настанена в стола на управителя на затвора.