Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Тя пак му беше благодарна за спокойната му и добра природа, но с тази благодарност се появи и слаба нотка на негодувание. Успокояващото му отношение я накара да почувства, че й е било простено, а тя не обичаше да й прощават за нищо.
— Когато нещата се пооправят? Сигурен ли си, че нещо може да се подобри?
Той сви рамене.
— Въпрос на думи. В родния ми език има повече, „ако“, отколкото, „когато“, но всеки път, когато произнасям изречение на английски, трябва да избирам. Опитвам се да избера по-добър начин да казвам нещата, така че собствените ми думи да не ме дърпат надолу като камъни. Така има ли смисъл?
— Май, че да…
— Рени! — гласът на Джеремая беше разтревожен. Тя се обърна навреме, за да види как светлината проблясва над един от асансьорите. След миг вратата се отвори.
„Като че ли съм онзи изследовател — помисли си Рени, когато асансьорът безшумно спря на първото ниво под паркинга, — който е открил изгубената гробница на фараона.“ Следващата й мисъл — тревожният спомен за проклятие, което се предполага да убие изследователя — беше прекъсната, но не и отхвърлена от съскането на отварящата се врата.
Тук имаше само множество кабинети, сега изпразнени от мебелировка — останала беше само дълга заседателна маса и някакви големи кантонерки за папки, чиито чекмеджета зееха отворени и празни. Сърцето на Рени замря. Това, че мястото изглеждаше така изоставено, не вещаеше нищо добро. Тя и останалите пребродиха всички стаи на етажа, за да са сигурни, че в нито една от тях няма нищо полезно. После се върнаха при асансьора.
Видяха още десетки оголени по същия начин кабинети, но това, разбира се, с нищо не подобри настроението й. Имаше достатъчно големи мебели и много почти празни етажерки, които не съдържаха нищо действително ценно. Имаше и неща, които говореха за това, че базата навремето е била обитавана — няколко календара отпреди почти две десетилетия още висяха по стените, на дъските за обяви имаше някакви стари обяснения или линии, начертани с жълто; а на един прозорец беше залепена дори снимка на жена и деца, облечени в костюми на някакво племе, сякаш участващи в церемония. Но всичко това правеше мястото да изглежда още по-изоставено, още по-мъртво.
Етажът отдолу беше пълен с тезгяси от неръждаема стомана, което в началото наведе Рени на неприятната мисъл за дисекционна зала на патолог. Малко по-късно осъзна, че това е било кухня. Огромното празно помещение, догоре натъпкано със сгъваеми маси, потвърди предположението й. Следващите два етажа бяха изградени от кубове, за които реши, че са били спални, сега празни като кутийките на отдавна неизползвана пчелна пита.
— И тук са живели хора? — попита Джеремая.
— Някои — вероятно да. — Рени взе комуникатора си и отново насочи асансьора надолу. — Или може пък просто да са имали съоръжения, готови за в случай на война, но никога не са ги използвали. Мартин каза, че това място е нещо като специална военновъздушна инсталация.
— Това е последният етаж — откри баща й — някак ненужно, тъй като беше лесно да се преброят бутоните на асансьорната стена. — А там, откъдето влязохме, нагоре няма нищо друго освен още два етажа паркинг, както ви казах. Проверих — той звучеше почти жизнерадостно.
Рени хвана погледа на !Ксабу. Изражението на дребосъка не се беше променило, но той задържа погледа й сякаш, за да й даде сила. „Той не мисли, че тук изобщо има нещо.“ Усети да я залива чувство за нереалност. Или може би беше реалността — в края на краищата какво са очаквали? Завършена, функционираща високотехнологична военна база, оставена за тях като някакъв омагьосан приказен замък?
Вратата на асансьора се отвори. Рени дори нямаше нужда да поглежда, а думите на баща й не съдържаха никаква изненада.
— Просто още кабинети. Сякаш ей там има нещо като голяма зала за събрания.
Тя си пое въздух.
— Все пак да минем през тях. Не може да ни навреди. Все повече и повече се чувстваше така, все едно е хваната в някакъв особено уморителен и депресиращ сън, но ги поведе през разделеното на секции пространство. Стоеше и гледаше как другите се пръснаха в различни посоки. Първата стая беше изпразнена, всичко беше изнесено освен грозният килим в безлично бежово. При жалкото състояние на духа й не можа да се въздържи да не си помисли за това, колко адско трябва да е било да работиш на това място без прозорци, да дишаш консервиран въздух, да знаеш, че си потънал под милиони тонове камък. Отвратена се обърна, за да се отправи обратно към асансьора. Чувстваше се толкова нещастна, че дори не помисли какво ще правят по-нататък.