Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
«Както виждаш, Мамия — пошушна ми руснакът, — всички смятат, че някой ден Борис ще се върне в Москва, че Берия скоро ще го измъкне оттук. Е, даже Берия трябва да действа много внимателно: лагерът се управлява от партията и от армията. Но всички сме нащрек. Вятърът винаги може да си смени посоката. И тогава всеки, който е притискал тук Борис, ще си изпати. Светът е пълен с малоумници, никой обаче не е толкова глупав, че сам да си подписва смъртната присъда. Стъпваме на пръсти около Борис. Той тук е нещо като почетен гост. Е, не може да му се осигурят прислужници и да му се уреди живот като в хотел. Все пак за пред другите е с пранги и троши по малко чакъл, но той всъщност си има самостоятелна стая и получава колкото си иска тютюн и пиене. Мен ако питаш, е като отровна змия. Не заслужава да е жив. Колко хубаво би било, ако някой се промъкне нощно време и му кръцне гръкляна.»
Веднъж пак минавах покрай железопътната гара и този път едрият сержант ме спря. Понечих да извадя пропуска, той обаче поклати глава и ми каза да съм отидел в кабинета на началника на гарата. Озадачен, се подчиних, но заварих в кабинета не началника, а Борис Громов. Седеше на бюрото, пиеше чай и очевидно ме чакаше. Застинах на прага. Руснакът не беше с окови. Махна ми да вляза.
«Радвам се да те видя, лейтенант Мамия. Доста години минаха — рече ми той ведро и ме озари с широка усмивка. Почерпи ме цигара, но аз отказах. — По-точно девет — продължи руснакът, след като си запали цигарата. — Или са осем? При всички положения се радвам да видя, че си жив и здрав. Радостно е да срещнеш стари приятели! Особено след такава жестока война. Не си ли съгласен? И как успя да се измъкнеш от кладенеца?»
Продължих да стоя, без да казвам нищо.
«Както и да е. Важното е, че си се измъкнал. Останал си без ръка. И си научил чудесно руски. Прекрасно, прекрасно. Оправяш се и без чужда помощ. Но най-важното е, че си жив.»
«Не по свой избор», отвърнах аз.
Борис се засмя гръмогласно. «Интересен човек си, лейтенант Мамия. Имал си избор да не си жив, а ето че си тук и си жив, много даже. Да, наистина, твърде интересен човек. Но аз не се хващам толкова лесно. Никой не може да се измъкне сам от онзи дълбок кладенец… да избяга, да намери пътя към реката и да се върне в Манджурия. Но ти не се притеснявай. Няма да те издам. Всъщност стига сме говорили за теб. Нека ти разкажа за себе си. Както виждаш, свалиха ме от власт и сега съм нищо и никакъв затворник в концентрационен лагер. Обаче нямам намерение цял живот да се свирам тук, накрай света, и да троша чакъл. Не съм загубил властта си в Централния комитет и я използвам, за да увеличавам от ден на ден властта си и тук. И искам да ти заявя най-откровено, че държа да съм в добри отношения с вас, японските военнопленници. В края на краищата производителността в рудника зависи от вас, от вашия добив на въглища, от усърдната ви работа. Не можем да постигнем нищо, ако не се съобразяваме с вашата власт, включително с твоята, лейтенант Мамия. Искам да се възползвам от нея. Ти си бивш офицер от разузнаването на Квантунската армия, истински храбрец. Знаеш прекрасно руски. Ако ми станеш посредник, аз съм в положение да направя нещо за теб и за другарите ти. Предлагам ти добра сделка.»
«Никога не съм бил шпионин — заявих аз — и нямам намерение тепърва да ставам.»
«Не искам от теб да шпионираш — възрази Борис, сякаш за да ме успокои. — Единственото, което казвам, е, че мога да облекча живота на твоите хора. Предлагам ти да подобрим взаимоотношенията и да ми станеш посредник. Заедно да катурнем този никаквец грузинския функционер. Аз мога да го направя, хич не се съмнявай. Сигурен съм, че вие, японците, го мразите в червата. Веднъж да се отървем от него, и ще получите частично самоуправление, правото да създавате комисии и своя организация. Поне ще се отървете от издевателствата на надзирателите. Нали го искате?»
Тук Борис беше прав. Отдавна се оплаквахме на управата в лагера, но никой не ни обръщаше внимание.
«А какво искате срещу това?», попитах аз.
«Почти нищо — отвърна той с широка усмивка и разпери ръце. — Единственото, към което се стремя, са близките приятелски отношения с вас, японските военнопленници. Искам да отстраня някои от своите партийни другари, с които явно не мога да изляза на глава, и за да го постигна, се нуждая от вашето съдействие. Имаме много общи интереси, защо да не си стиснем ръцете в името на общото благо? Както се казва, „дай, за да получиш“. От вас съдействието, от мен добронамереността. Няма лъжа и измама. Знам, разбира се, че не мога да искам от теб да ме харесваш. Определено имаме доста неприятни общи спомени. Но да оставим любезностите. Аз съм човек на честта. Обещая ли нещо, го изпълнявам. Било каквото било, да го забравим. Обмисли до няколко дни предложението ми и ми дай твърд отговор. Според мен си струва да се опита. С твоите хора нищо не губите, нали? Но го обсъди само с хора, на които имаш пълно доверие. Някои от японските военнопленници са доносници. Внимавай да не усетят какво става. Ако разберат, може да си изпатим. Засега не съм всесилен тук.»