Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Разбира се, госпожице Тагарт! Естествено! Тази награда е ваша — изцяло ваша! Чекът ще ви бъде изпратен с пълната сума!
Беше лесно, защото тя се чувстваше така, сякаш беше в някакъв ужасяващ несвят, където думите и действията й вече не бяха факти, не отразяваха действителността, а бяха само разкривени образи от криви огледала, които проектират деформациите за сетивата на същества, чието съзнание не бива да се смята за съзнание. След това изпита една-единствена грижа, гореща, като огнен шип, като игла, която си пробива път: мисълта за неговата безопасност. Останалото беше безформен облак — наполовина киселина, наполовина мъгла.
Но в такова положение живеят те, помисли си с потръпване тя, всички тези хора, които тя никога не беше разбирала, това е положението, което искат, тая гумена реалност, тоя труд да се преструваш, изкривяваш, мамиш, а единствената ти цел и награда да е доверчивият поглед на паникьосаните очи на някой господин Томпсън. А тези, които искат такова състояние, искат ли да живеят?
— Най-големият залог в света ли, госпожице Тагарт? — притеснено питаше господин Томпсън. — Какъв е? Какво иска той?
— Реалността. Този свят.
— Не съм съвсем сигурен какво имате предвид, но… Вижте, госпожице Тагарт, ако мислите, че го разбирате, бихте ли… бихте ли се опитали да говорите с него още веднъж?
Тя като че чу собствения си глас, отдалечен на много светлинни години, който викаше, че би дала живота си, за да го види отново, но в тази стая чу гласа на непознат, който каза студено:
— Не, господин Томпсън, не бих. Надявам се никога да не ми се налага да го виждам отново.
— Знам, че не можете да го понасяте, и не мога да ви виня, но не можете ли само да се опитате…
— Опитах се да споря с него в нощта, когато го открих. Чух само обиди в отговор. Мисля, че ме мрази повече от всекиго другиго. Няма да ми прости за това, че аз го вкарах в капана. Аз ще съм последният човек, на когото да се предаде.
— Да… да, така е… Мислите ли, че изобщо ще се предаде?
Иглата в нея се разклати за момент, избирайки си накъде да прогори пътя си: дали да му каже, че няма да стане, и да види как го убиват? Или да му каже, че ще се предаде, и да види как го държат във властта си, докато унищожат света?
— Ще се предаде — твърдо каза тя. — Ще отстъпи, ако го третирате както трябва. Твърде амбициозен е, за да откаже власт. Не го оставяйте да избяга, но не го заплашвайте — и не го наранявайте. Страхът няма да свърши работа. Той е непроницаем за страха.
— Ами ако… така де, както се сриват нещата… ами ако издържи твърде дълго?
— Няма. Твърде практичен е за това. Между другото, споделяте ли му новини за състоянието на страната?
— Ами… не.
— Предлагам ви да му давате копия от секретните си доклади. Ще разбере, че нещата няма да траят още дълго.
— Това е добра идея! Много добра идея! Знаете ли, госпожице Тагарт — внезапно каза той с някаква отчаяна нотка в гласа си, — чувствам се по-добре всеки път, когато говоря с вас. Това е, защото ви вярвам. Не вярвам на никого около себе си. Но вие сте различна. Вие сте цяла.
Тя го гледаше, без да мига.
— Благодаря ви, господин Томпсън — каза тя.
Беше лесно, помисли си — докато не излезе вън на улицата и не забеляза, че под палтото блузата й е мокра и прилепнала за раменете й. Ако беше в състояние да чувства, мислеше си, докато вървеше към чакалнята на терминала, щеше да разбере, че тежкото безразличие, което чувства към железопътната компания сега, беше всъщност омраза. Не можеше да се отърве от чувството, че управлява единствено товарни влакове: за нея пътниците вече не бяха нито живи, нито хора. Струваше й се безсмислено да хаби такива огромни усилия да предотвратява катастрофи или да се грижи за безопасността на влакове, които возеха само неодушевени предмети. Тя гледаше лицата на терминала: ако той трябваше да умре, да бъде убит по правилата на тяхната система, за да могат тези да продължат да ядат, да спят и да пътуват — щеше ли тя да работи, за да им предоставя влакове? Ако тя извикаше за помощ, щеше ли и един от тях да се вдигне в негова защита? Искаха ли той да живее — те, които го бяха чули?