Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Спря пред един огромен тигел и се изпъчи със скръстени на гърдите ръце. Постоя така, ядосвайки се все повече и повече от напразното очакване. Най-после един от леярите пристигна забързан и тромаво коленичи пред него.
— С какво можем да ви обслужим, господарю Приратес? — запита мъжът с глух глас, тъй като долната част на лицето му бе омотана с влажна кърпа.
Свещеникът го гледа дълго, докато на лицето на мъжа не се появи истински страх.
— Къде ти е надзирателят? — изсъска Приратес.
— Ей там, отче. — Мъжът посочи към едно от мрачните отверстия в стената на напомнящата пещера леярна. — При лебедката… ваше високопреосвещенство.
Последното нямаше основания, тъй като официално засега той беше само свещеник, но прозвуча приятно за слуха му.
— Хайде де! — подкани го Приратес. Мъжът не реагира и той го ритна силно по омотания с кожа пищял. — Докарай го тук! — изкрещя той.
Мъжът се поклони и забърза да изпълни заповедта. Олюляваше се като прохождащо дете във ватираното си облекло. Приратес усещаше капчиците пот по челото си и бълвания от пещите въздух, който изгаряше дробовете му, но въпреки това върху слабото му лице потрепна усмивка. Беше преживявал и по-неприятни неща — Бог… или който и да беше… отлично го знаеше.
Най-накрая надзирателят се появи, огромен и флегматичен. Дори само ръстът му, когато най-после се дотътри и се извиси над Приратес, можеше да се изтълкува като оскърбление.
— Предполагам, знаеш защо съм дошъл? — присви недоволно устни свещеникът и черните му очи проблеснаха гневно.
— Заради машините — отвърна надзирателят със спокоен, но по детински сприхав глас.
— Именно заради обсадните машини! — изсумтя Приратес. — Свали тази проклета маска, Инч, за да те виждам, когато ти говоря.
Надзирателят вдигна покритата си с четина лапа и смъкна маската си. Набразденото му от белези от изгаряния лице и празната дясна очна кухина засилиха усещането на свещеника, че е застанал в някое от преддверията на пъкъла.
— Машините не са завършени — отсече Инч. — Загубих вече трима души. Бавно върви.
— Знам, че не са завършени. Вземи повече хора. Ейдон ми е свидетел що боклук се мота из Хейхолт. Ще ти дадем някои от благородниците да работят, нека им излязат пришки на ръчичките. Но кралят ги иска готови. Веднага. След десет дни тръгва на бран. Десет дни, да те вземат мътните!
Едната вежда на Инч бавно се повдигна — като подвижен мост.
— Към Наглимунд. Тръгва към Наглимунд, нали?
Очите му засвяткаха лакомо.
— Това не е грижа за такива като теб, белязана маймуно — изсумтя презрително Приратес. — Просто приключвай! Знаеш защо ти дадохме такъв висок пост — но можем и да ти го отнемем…
Докато се отдалечаваше, Приратес усещаше забития в гърба му поглед на Инч и изопнатия като каменна статуя силует сред блещукащата, просмукана от пушеци светлина. За стотен път се запита дали не бе сбъркал, като бе оставил този скот жив, и дали не трябва да поправи грешката си.
Свещеникът тъкмо беше стигнал до една от обширните площадки с отвеждащи наляво и надясно коридори и издигащо се нагоре стълбище, когато някакъв тъмен силует внезапно изникна от сенките.
— Приратес?
Макар нервите му да бяха толкова здрави, че не би извикал дори ако го цапардосат със секира, той усети как пулсът му се ускори.
— Ваше величество? — отвърна спокойно Приратес.
С омотаната около лицето му качулка Елиас приличаше на карикатура на леярите под тях. През последните дни се движеше неизменно по този начин, поне когато напускаше покоите си — по същия начин, както не се разделяше и с пъхнатия в ножницата меч. Придобивката му му бе донесла такава сила, с каквато можеха да се похвалят малко простосмъртни, но това си имаше своята цена. Червеният свещеник отлично знаеше, че подобни сделки са тънка работа.
— Не… не мога да спя, Приратес.
— Напълно разбираемо, кралю. Много тегоби лежат върху плещите ви.
— Ти ми помагаш… да ги понасям. Обсадните машини ли нагледа?
Приратес кимна, но се сети, че Елиас може би не го вижда в тъмното.
— Да, ваше величество. Бих искал да изпека това прасе надзирателя Инч в една от собствените му пещи. Ще ги имаме все пак.
Кралят дълго не каза нищо; само потупваше дръжката на меча си.
— Наглимунд трябва да бъде смазан — отрони накрая Елиас. — Джосуа ме предизвиква.