Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Но народът на Инелуки нямал никаква воля за битка. Уплашени от своя нов крал и ужасени от убийството на Ию’унигато, ситите се възползвали от причинената от Инелуки и Червената ръка неразбория, за да напуснат Асу’а, предвождани от кралица Амерасу и Шима’онари, син на брата на Инелуки Хакатри, и се скрили в мрачните дебри на гората Алдхеорте от кръвожадните простосмъртни и своя крал.
Така Инелуки се оказал изоставен почти само с петимата си ратници сред стените на величествения Асу’а. Дори мощните му магии били безсилни пред многочислената армия на Фингил. Заклинанията на северните шамани превъзмогнали непристъпността на древните стени. С катран, слама и факли римърите подпалили изящните постройки. Пълзящите пушеци и пламъци накарали и последните сити да ги напуснат, онези, които били твърде слаби или боязливи, за да побегнат, или изпитвали твърде силна привързаност към вековния си дом. Римърите на Фингил извършили ужасяващи неща; останалите сити нямали сили да се съпротивляват. Настъпил краят на техния свят. Свирепите убийства, жестоките мъчения и изнасилвания на беззащитните жертви, вандалското унищожение на хиляди изящни и незаменими предмети, всичко сторено от армията на Фингил оставило кървавия си отпечатък върху нашата история и това петно никога няма да бъде заличено. Бегълците в гората чували стенанията и тръпнели, и отправяли молитви към предците си за справедливост.
В този последен, най-фатален час Инелуки се изкачил заедно с Червената ръка на върха на най-високата кула. Очевидно бил взел решение онова, което ситите нямало повече да обитават, никога да не стане дом на хората.
Този ден изрекъл думи, по-ужасяващи от всичко, което бил изрекъл дотогава, и далеч по-гибелни дори от онези думи, с помощта на които закалил Печал. Докато гласът му отеквал над буйните пламъци, римърите се строполявали със стенания в крепостния двор, с овъглени лица и изтичаща от очите и ушите им кръв. Екотът станал непоносим, превръщайки се във всеобщ предсмъртен писък. Огромна светкавица нажежила до бяло небето, последвана от абсолютен мрак, толкова непрогледен, че дори Фингил, който се намирал в палатката си на повече километър, помислил, че е ослепял.
Все пак Инелуки се провалил. Асу’а все така се издигала на мястото си и продължавала да гори, макар много от воините на Фингил да се гърчели във вопли и предсмъртни ридания на земята в основите на кулата. На самия връх, странно как недокоснат от пушеците и пламъците, вятърът отвявал шест купчинки сива пепел и бавно я разпръсквал из двора.
„Печал…“, въртеше се в главата на Саймън, който едва успяваше да си поеме дъх. Светлината на факлите трептеше като побесняла. „Хълмът. Чух колелата на каруцата… те докараха Печал! Сякаш Дяволът, затворен в кутия… ядрото на всичката печал“.
— Така умрял Инелуки. Мигове преди да издъхне, един от офицерите на Фингил се заклел, че видял огромен пурпурен като нажежени въглени силует да изскача от кулата и да се вие като пушек, сякаш протегната към небето гигантска червена ръка…
— Неееее! — изкрещя Саймън и скочи от мястото си.
Нечия ръка се протегна да го спре, след това още една, но той се освободи от тях като от паяжина.
— Те донесоха сивия меч, ужасяващия меч! А после го видях! Видях Инелуки! Той беше! Той беше!…
Залата се заклатушка и лицата с втренчени в него очи — на Исгримнур, на Бинабик, на стареца Джарнауга — заподскачаха пред погледа му като риби над повърхността на езеро. Искаше да каже още нещо, да им разкаже всичко за хълма и за белите демони, но пред него дръпнаха някаква черна завеса…
Саймън препускаше из мрачни пространства и единствените му спътници в празното бяха думи.
„Урод! Ела при нас! Има специално място за теб!“
„Едно момче! Дете на простосмъртни! Какво видя то, какво видя то?“
„Вкочани очите му и го спусни в сянката. Покрий го с лепкав, хаплив мраз“.
Пред него изникна някакъв огромен като хълм силует с формата на глава на елен с разклонени рога. Имаше корона от белезникави камъни, а в очите му горяха огньове. Червена беше и ръката му и когато го сграбчи и го повдигна, пръстите й го изгориха като главни. Наоколо проблясваха бели лица, блуждаещи в мрака като пламъчета на свещи.
„Колелото се върти, простосмъртни, върти, върти… Кой си ти да го спреш?“