Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Етелферт изгледа околните, придърпа туниката си и седна.
— Не е „римърсгардски демон“ — изръмжа Айнскалдир. — Ние сме ейдонити.
Джосуа не обърна внимание на забележката на северняка.
— Има истина в това, което казвате, лорд Етелферт, но мисля, че тези, които познават Елиас, ще се съгласят, че той също не е лишен от собствени намерения.
— Не му беше нужен някакъв ситски демон, за да ми отнеме земята — вметна натъртено Исгримнур.
— Въпреки това — продължи Джосуа — намирам, че на Джарнауга, Бинабик от Ийканук… и младия Саймън, който беше чирак на доктор Моргенес… за съжаление може да им се вярва. Бих предпочел да мога да заявя, че не вярвам на тези приказки, все още не съм сигурен на какво точно вярвам, но не мога и да не ги взема под внимание. — Той отново се извърна към Джарнауга, който побутваше с ръжен огъня в най-близката камина. — Ако мрачните прокоби, които вещаеш, са истина, кажи ми едно нещо: какво иска Инелуки?
Старецът продължи да гледа в огъня, после изведнъж замахна с ръжена.
— Както вече казах, принц Джосуа, моята задача е да бъда очите на Лигата. И Моргенес, и господарят на младия Бинабик знаеха по-добре от мен какво би могло да се спотайва в главата на Господаря на Стормспайк. — Той вдигна ръка, сякаш за да предотврати по-нататъшни въпроси. — Ако трябваше да гадая, бих казал следното: помислете за омразата, съхранила жив Инелуки в празнотата и измъкнала го обратно от пламъците на собствената му смърт…
— Значи онова, което иска Инелуки — прозвуча тежко гласът на Джосуа в мрачната, притаила дъх зала, — е мъст?
Джарнауга продължи да се взира в жарта.
— За много неща трябва да помисля — въздъхна господарят на Наглимунд — и не бива да се вземат прибързани решения. — Той се изправи, висок и бледен, скрил мислите си зад слабото си лице като зад маска. — Ще се върнем тук утре по залез.
И излезе, придружен от двете страни от облечените в сиви наметала стражи.
Мъжете в залата се запоглеждаха, след което се надигнаха и си тръгнаха на мълчаливи групички. Саймън зърна Мириамел, на която така и не бе дадена думата, да излиза заедно с Айнскалдир и накуцващия херцог Исгримнур.
— Да вървим, Саймън — обади се Бинабик и го подръпна за ръкава. — Мисля да пусна Куантака да търчи — дъждът поутихна. Трябва да се възползваме от такива неща. Все още ми харесва да размишлявам, докато вятърът брули лицето ми… а за доста неща трябва да помисля.
— Бинабик — рече най-после Саймън, все още напрегнат от този изумителен и изтощителен ден. — Помниш ли онзи сън, който сънувах… всички сънувахме… в къщата на Гелое? Стормспайк… и онази книга?
— Да — отвърна начумерено дребосъкът. — Това е едно от нещата, които ме тревожат. Думите, думите, които си видял, не ме оставят на мира. Боя се, че в тях се крие някаква ужасно важна загадка.
— Ду… Ду Свар… — опита се да проясни замъгления спомен Саймън. — Ду…
— Ду Сварденвирд, така беше — въздъхна Бинабик. — Пророчеството за мечовете.
Горещият въздух шибаше до болка лицето на Приратес, но то не изразяваше дори капчица напрежение. Докато прекосяваше леярната с развята като криле мантия, той с удоволствие наблюдаваше опулените и боязливо отдръпващи се от пътя му работници, нахлузили маски върху лицата си и метнали плащове върху раменете си. Въодушевен от пулсиращата светлина на ковачницата, той се изкикоти, като се представи, че е някакъв архидемон, крачещ по плочите на самия Ад, пред когото пребягват подплашени дребни дяволчета.
Миг по-късно доброто му настроение се стопи и той се навъси. Нещо се бе случило с онзи нещастник, момчето на вещера — Приратес си го знаеше. Беше го почувствал съвсем отчетливо, сякаш го бяха проболи с нещо остро. След нощта сред изправените камъни между двамата все още беше останала някаква странна, едва доловима връзка, която му пречеше и го тормозеше. Тази нощ му предстоеше прекалено важна и опасна работа, за да си позволява каквито и да било отклонения. Сега момчето отново си мислеше за онази нощ и вероятно разказваше всичко, което знаеше, на Лут, Джосуа или на някой друг. Трябваше да направи нещо с този противен любопитко.