Престолът от драконова кост

— И остана да те гледа как лежиш на пода — обади се със строг глас Мириамел. — Добре, че дойдох. — Тя вдигна поглед към римъра. — Нали си участвал в битки? Какво правиш, когато някой е ранен — пулиш се насреща му ли?

— Това е друго — оправда се херцогът. — Превързваме ги, ако са ранени и им тече кръв. Отнасяме ги върху щитовете им, ако са мъртви.

— Много умно — изсумтя Мириамел, но Саймън забеляза усмивка да опъва устните й. — А ако не им тече кръв или не са мъртви, вероятно просто ги прекрачвате? Няма значение.

Исгримнур стисна устни и подръпна брадата си.

Принцесата продължи да попива челото на Саймън с навлажнената си кърпичка. Той нямаше представа дали това върши някаква работа, но в момента му беше приятно да лежи и да се грижат за него. Съзнаваше, че съвсем скоро ще му се наложи да дава обяснения.

— Аз… аз те познах, момче — каза най-после Исгримнур. — Беше в „Свети Хоудрунд“, нали? И този трол… мисля, че го видях…

Вратата на килерчето се открехна по-широко.

— А, Саймън! Надявам се, че дойде на себе си.

— Бинабик! — възкликна Саймън и опита да се надигне. Мириамел го натисна внимателно, но категорично по гърдите, принуждавайки го да остане легнал. — Наистина го видях, видях го! Точно това не можех да си спомня! Хълмът, пожарът и… и…

— Знам, приятелю Саймън, започнах да проумявам много неща, когато се изправи — но не всичко все пак. Все още има доста неясни неща в тази загадка.

— Сигурно си мислят, че съм луд — изпъшка Саймън и отблъсна ръката на принцесата, наслаждавайки се на мигновеното съприкосновение.

Какво си мислеше тя? Наблюдаваше го, както пораснало момиче гледа по-малкия си палав брат. По дяволите и момичета, и жените!

— Не, Саймън. — Бинабик приклекна до Мириамел и го заоглежда загрижено. — Разказах много истории, сред които и общото ни приключение. Джарнауга потвърди много от онова, за което намекваше моят господар. Той също е получил едно от последните съобщения на Моргенес. Не, никой не те мисли за луд, макар доста хора все още да не осъзнават реалната заплаха. Особено барон Девазалес, струва ми се.

— Мммм… — Исгримнур затътри ботуша си по пода. — Ако момъкът е наред, по-добре да вляза вътре. Саймън, нали така беше? Да, добре… пак ще си поговорим.

Херцогът успя да измъкне огромно си туловище от тясното килерче и затрополи по коридора.

— И аз ще отида. — Мириамел се изправи и изтупа набързо праха от роклята си. — Има неща, които не могат да бъдат решени, преди да бъда изслушана, каквото и да си мисли чичо ми.

На Саймън му се прииска да й благодари, но не можа да се сети за нищо, което да каже и което не би го накарало да се почувства още по-неловко. Докато успее да се освободи от скрупулите си, принцесата се отдалечи сред вихрушка от коприна.

— Ако се чувстваш достатъчно добре, Саймън — обади се Бинабик и протегна малката си груба ръка, — има неща, които трябва да чуем в заседателната зала. Струва ми се, че в Наглимунд никога не е имало подобен съвет.