Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Много интересна измама, умнико Сеоман. — Адиту гледаше играта шент, която беше направила от дърво, бои от корени и излъскани камъни. — Лъжливо доверие, изиграно лъжливо: видимост, че е разкрито като шарлатания, но отдолу е истинско нещо в края на краищата. Много хубаво, но какво ще кажеш, ако сложа моите Ярки камъни тук… тук… и тук? — Тя последва думите си с действие.

Саймън сви вежди. В мъждивата светлина на палатката ръката й се движеше така бързо, че почти не се виждаше. За един неприятен момент той се запита дали тя не го мами, но в следващия се убеди, че Адиту няма нужда да мами човек, за когото тънкостите на шента са все още тайна. И все пак това повдигаше интересен въпрос.

— Може ли да се мами в тази игра?

Адиту вдигна поглед от камъчетата си. Носеше една от широките рокли на Воршева. Комбинацията на необичайно скромното й одеяние с разпуснатата й коса правеше вида й по-безопасен, не така див — всъщност я правеше да изглежда разсейващо човешки. Очите й блестяха на светлината на мангала.

— Да се мами? Имаш предвид да се лъже ли? Една игра може да бъде толкова измамна, колкото желаят играчите.

— Не това исках да кажа. Можеш ли нарочно да направиш нещо, което е против правилата? — Тя беше неземно красива. Той я гледаше и си спомняше нощта, когато бе го целунала. Какво бе означавало това? Нищо? Или това беше друг начин на Адиту да си играе със своето някогашно галено кученце?

Тя мислеше над въпроса му.

— Не знам как да ти отговоря. Можеш ли да измамиш природата си и да полетиш, като размахваш ръце?

Саймън поклати глава.

— Игра, която има толкова много правила, трябва да има и някакъв начин да ги нарушиш…

Преди Адиту да се опита да отговори, в палатката се втурна Джеръмайъс, запъхтян и развълнуван.

— Саймън! — извика той, после, като видя, че и Адиту е там, се скова. — Извинявай. — Въпреки смущението му беше трудно да сдържа възбудата си.

— Какво има?

— Дойдоха… дойдоха…

— Кой е дошъл? — Саймън хвърли поглед към Адиту, но тя гледаше играта.

— Херцог Исгримнур и принцесата! — Джеръмайъс размаха ръце. — И с тях има и други! Един странен дребосък, малко като Бинабик, но почти колкото нас. И един старец — той е по-висок дори от теб! Саймън, целият град се стича да ги види!

Саймън поседя за момент мълчаливо; мислите му кръжаха бясно.

— Принцесата? — попита най-после той. — Принцеса… Мириамел?

— Да, да — изпухтя Джеръмайъс. — Облечена като монах, но си свади качулката и маха на хората. Ела, Саймън, всички излизат да ги посрещнат. — Той се обърна да тръгне, после се завъртя и погледна изумено приятеля си. — Саймън! Какво ти е? Не искаш ли да видиш принцесата, херцог Исгримнур и кафявия човек?

— Принцесата. — Саймън се обърна безпомощно към Адиту. Тя отвърна на погледа му с котешко безразличие.

— Май става нещо, което ще те зарадва, Сеоман. Ще доиграем играта по-късно.

Саймън стана и последва Джеръмайъс. Движеше се бавно и несигурно като сомнамбул. Сякаш насън, чуваше виковете на тълпата — изпълваха ушите му като рева на океана.