Диамантен меч, дървен меч [bg]

На входа към Долината, въпреки всички усилия на маговете, никога не липсваха "дребни" инциденти - твърде много любители на лесната печалба се лакомяха да проверят кемерите на тукашните обитатели. Райна не ядеше хляба си само за да се перчи с доспехи пред заставата. И този хляб никак не й идваше леко.

Обаче - ето ви сюрприз: ножчето на войнственото момиченце не било утолило жаждата си... Ха! Клара леко се намръщи. Едва се сдържа да не запита язвително дали и задникът на доблестната стражница не я е засърбял прекалено силно.

- Моля ви, госпожо Хюмел, много ви моля - продължаваше да нарежда девата-воин. - Уморих се от скука тук! Вземете ме с вас. Пишете ме оръженосец, ако ще и раницата ви да мъкна само, но ме вземете за нещо истинско! Всичко бих дала, за да отида пак на война... Ах!

Лицето на Клара навярно бе станало прекалено мрачно, защото валкирията млъкна и чак отстъпи. Сетне бавно стисна зъби и докосна дръжката на ненаситния си меч.

Клара пое въздух и каза тихо:

- Мисля... че няма нужда да ме молиш да те водя на война, момиче. Боя се, че войната много скоро ще потропа на нашите порти лично. Но не бих се радвала на това... и не ти препоръчвам да се изказваш възторжено по този повод... Райна.

Валкирията се изпъна.

- С ваше позволение, госпожо - сдържано рече тя. - Ще се върна в караулката да направя преглед на бойната подготовка на моите хора.

Клара леко се засрами. Трябваше ли да си го изкарва на девойката? Въздъхна.

- Чакай, Райна. Не е нужно веднага да вдигащ по тревога войската. Нещата не са толкова прости. Да, направи си прегледа, винаги има мегдан за стягане...

- И дълбоко разузнаване ще наредя - вметна живо валкирията.

- Да... добре. И това никога не е излишно. Само че... направи всичко така, че да не бие на очи. Никой да не разбере, че сте нащрек. Само аз и господин архимагът Игнациус.

Попареният израз на лицето на Райна се стопи окончателно. Очите на девойката отново сияеха - от възхита.

- Не се безпокойте, госпожо Хюмел. Всичко ще е тип-топ!

- Дано - изсумтя вместо довиждане Клара.

Животът в Долината продължаваше без промени - поне видимо. Всъщност, тук бе изминало съвсем малко време. Клара бе забелязала една интересна закономерност - колкото и да продължеше този или онзи поход, винаги при завръщане в Долината настъпваше сутрин, предстоеше дълъг ден... ден, който често се оказваше не напълно достатъчен, за всичко необходимо.

Клара вървеше по познатите чисти улици, като пътьом кимаше, покланяше се, отвръщаше на поздрави. Ала старателно заобиколи отдалеч къщата на Аглая Штевенхорст. Тъкмо сега хич не искаше да дава обяснения на старата си приятелка.

Пред дома на архимаг Игнациус Клара забави крачка, но тутакси чу в ума си мекия глас на стопанина:

"Чакам те, мила Клархен. Не е заключено."

Кой знае защо не й хрумна да отвърне нещо фриволно. Изтича по стълбичките на терасата и влезе.

Архимагът я посрещна в гостната, като неочаквано й целуна ръка. Сетне небрежно махна, сякаш обгръщаше с жест стаята и Клара усети, как цялата къща се обвива в невидима пелена, облак от магическа защита.