Диамантен меч, дървен меч [bg]

Тави предполагаше, че Илмет е жив. Чернокосият младок бе силен маг, такива се възстановяват даже след пронизване на сърцето им с кинжал. Учителят казваше, че даже секирата на палача не е надеждно средство за унищожаване на чародеи от такъв ранг. Против маговете Учителят признаваше само едно средство - огъня, и то след като вълшебникът е намушкан с поне половин дузина трепетликови кола.

Чак такива сред преследвачите, за щастие, нямаше - такива се намираха далеч, в Мелиин - Сежес и други. Липсваха тук и равни на Илмет. Но между дланите им святкаха огнени кълба, при това изтъкани от силни заклинания, разпознаващи целта и без специално насочване, трудни за париране. Неприятно.

Тя трескаво преценяваше другите оръжия на врага. Прекалено много изненади бяха подготвили. Налагаше се да вдигне магически щит - а той пиеше много сили. Тави нямаше толкова, едва бе дошла на себе си след самолечението на раните си.

Дълбоко си пое въздух. Пробивът трябваше да е бърз... много бърз. Или тази схватка щеше да се окаже последната за нея.

Тави сви лявата си ръка, постави дясната отгоре. Дланите й образуваха нещо като паст - все едно за детска игра, макар че вълшебницата нямаше намерение да играе, още по-малко пък по детски. Деца... нямаше собствени и се радваше, че е така. Мразеше хлапета.

Тя се приготвяше за жестова магия - практика, не толкова древна, колкото предметната, но ползваща се от уважението даже в средите на Дъгата, за щастие - сред по-опитните и издигнали се в йерархията магове. Казваха, че знаменитият Гахлан, един от Върховните магове, започвал всичките си заклинания като жестове. за да отпъди страничните си мисли.

Девойката тръсна глава, Сега!

Тя стисна клепачи и си представи до най-малки подробности двойка сплетени в чудовищен пръстен дракони - единият насочваше тежка, но стремителна глава напред, другият все още не бе разплел извивките на покритото си с броневи люспи тяло. В устите на драконите кърваво аленееха пламъци, слюнките им бяха като лава, капки се стичаха по бисерните мустаци. Очите - два чифта сияещи като слънца изумруди, втренчени в преследвачите, които всеки миг щяха да се превърнат в плячка на сътворените от магията същества. Тънки кожести крила се разгънаха...

- Ето я! Внимавай! - изкрещя някой от конниците.

Съсък на огнените кълба. Костеливата ръка на задушаването стиска гърлото. В очите й все едно плиснаха киселина. Тави скочи от земята, ръцете й литнаха нагоре, сякаш девойката се мъчеше да излети като нападнат от ястреби лебед. Щит! Огнените кълбовидни стрели се разбиха в него, припламванията им отекнаха в слепоочията на вълшебницата като болка от ръждиви клинци.

Ударите о незримата преграда я повалиха, все едно тя отразяваше камъни от катапулт с истински железен щит.

Просна се, раздра длани в корените, но вътрешно ликуваше, защото бе успяла да довърши заклинанието си. Миг след това откъм преследвачите се дочуха писъци на ужас - драконите атакуваха.