Диамантен меч, дървен меч [bg]

Продължаваше да тича, въпреки че се беше отдалечила доста от мястото на схватката с Ремиз и Илмет. Нямаше достатъчно сили да отрази нова магическа атака, затова не биваше да допусне да я настигнат. Надяваше се да изчака да възстанови вълшебните си способности... но както беше грохнала физически, надали имаше право да се надява.

Като че ли този път щяха да я хванат. Маговете на Дъгата нямаха навик да изпускат жертвата си. Вярно че Тави успя да подплаши конете им и животните се втурнаха обезумели в обратна посока, но това не помогна много - преследвачите зарязаха животните си, като само елин маг си изкълчи крака, скачайки в движение. Ала и той след по-малко от половин час беше отново здрав и читав. Това ги беше забавило, но не и отказало. Пак добре, че им се налагаше да я преследват пеш -ключ към заклинанието, измислено от Учителя, те не успяха да намерят поне засега и не контролираха конете си. Задълго ли? Тави бе сигурна, че няма ла се помайват до безкрайност и скоро ще се появят нови конници. И тогава...

Не, не се боеше от смъртта. Беше й обидно, парещо обидно да умре, а онзи подлец Сидри, който предаде нея и Кан-Торог, да отмъкне Диамантения меч и, разбира се, да получи планини от злато за него. Но и това не бе чак толкова непрежалимо. Най-страшното щеше да настъпи, когато Каменния престол решеше да употреби това древно магическо оръжие. Всъщност, какво наистина искаха тези джуджета - да сринат Империята? "Биха могли! С Драгнир - биха могли и още как!" И докато потерята я притискаше да се спасява на юг, към мочурищата, подземното племе кроеше ужаси на същата тази Дъга, а с нея - и на целия човешки род, ако поне част от вождовете и старейшините на джуджетата споделяха онази кауза за която Сидри се беше опитал да спечели своите спътници-телохранители.

Да, през блатата сама нямаше как да се справи и премине. В един момент щеше да й се наложи да спре и да приеме бой. И тогава... тогава нямаше да се остави в ръцете на Седмоцветието нито жива - за забава на палачите, нито мъртва - за плячка на некромантите на Дъгата. Отдавна беше приготвила предсмъртното си заклинание, което щеше да изпепели тялото и да развее праха й по вятъра, за да не могат изкушените в черните дела майстори на ордените и шепа да съберат.

Тичаше. Гладна, мечтаеща за няколко минути сън. Маговете сякаш бяха неуморни - то беше защото една ловна дружина сменяше друга. Надяваха се Тави да падне от изнемога.

Но засега издържаше. Скърцаше със зъби, стенеше, но не падаше. Може би от инат, от злоба. Беше престанала да разсъждава, само си повтаряше наум, че трябва да се измъкне, трябва да се измъкне, трябва да... по едно време тези думи й се сториха кухи и лишени от смисъл. Но дали те, дали нещо друго я подкрепяше - девойката продължаваше да се изплъзва от потерята.