Градът на златната сянка

— Искаш да кажеш, че още снощи можехме да имаме ток? — Дългия Джоузеф пъхна ръце в джобовете си и се наведе напред. — Вместо да седим около някакъв си огън?

— Ток има — Рени се ядоса, че трябва пак да обяснява. — В сградата има ток за собствените й нужди и за охранителните системи. Но това не значи, че трябва да го използваме повече от необходимото.

— Ударих си крака, докато се опитвах в тъмното да намеря тоалетна. Можех да падна в някоя дупка и да си строша врата…

— Виж, татко — започна Рени, а след това рязко млъкна. Защо пак продължаваше да води същите битки? Обърна се и пресече широкия циментов, под който водеше към асансьорите.

— Как върви? — попита тя.

!Ксабу вдигна поглед.

— Господин Сингх все още работи.

— Шест часа — обади се Джеремая. — Никога няма да отворим това нещо. Не съм очаквал да прекарам остатъка от живота си в някакъв шибан подземен гараж.

Гласът на Сингх забръмча от комуникатора, компресиран до честотата на обикновен канал:

— Исусе! Всички вие само се оплаквате! Просто бъдете благодарни, че това място е било запечатано или изоставено, или както там, по дяволите, му викат. Можеше да е дяволски по-трудно да се влезе, отколкото беше — да не споменавам липсата на въоръжена охрана, която със сигурност би допринесла да е още по-трудно — звучеше по-скоро обиден, отколкото ядосан — може би, защото поставяха способностите му под въпрос. — Ще се добера със сигурност, но това тук са оригинални идентификатори на отпечатък от длан. Те са доста по-трудни за пробиване от някоя проста кодова система!

— Знам — съгласи се Рени. — И ние сме благодарни. Просто ни беше трудно, това е всичко. Последните няколко дена бяха изпълнени със стрес.

— Стрес? — в гласа на стареца се появи нотка на обида. — Трябва да се опиташ да пробиеш в най-внимателно охраняваната мрежа в света, докато някоя медицинска сестра идва на всеки няколко минути да провери цукалото ти или да те юрка да довършиш оризовия си пудинг. И не стига, че няма никакви ключалки по вратите в това проклето място, ами и някакви си сенилни дърти копелета ме притискат през цялото време, защото си мислят, че това им е бащиния. Да не говоря пък как ме боли стомахът — няма да повярваш, че ме боли, като научиш на какви лекарства съм за гастрита. А междувременно просто се опитвам да ви прекарам през охранителните системи на свръхсекретна военна база. Аз ще ти кажа какво е стрес.

Окончателно раздразнена, Рени се отдалечи. Главата я болеше, а нямаше блокери за болката. Запали цигара, въпреки че всъщност не й се пушеше.

— Днес никой не е доволен — тихо каза !Ксабу.

Рени се стресна и подскочи. Не го беше чула да се приближава.

— Ами ти? Изглеждаш доста доволен.

Погледът на !Ксабу се изпълни с тъжно учудване. Рени усети внезапна вина заради остротата на отговора си.

— Естествено, че не съм доволен, Рени. Нещастен съм заради онова, което се случи с тебе и със семейството ти. Нещастен съм, защото не мога да продължа напред с онова, което искам най-много от всичко на света. И ме е страх, че сме открили нещо наистина опасно, както ти казах и че е извън силите ни да направим за него каквото и да било. Но гневът няма да ни помогне — поне не сега — слабо се усмихна и очите му се набръчкаха в ъгълчета си. — Може би по-късно, когато нещата се пооправят, и аз ще се ядосам.