Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
В надвисналата тишина след думите на Джарнауга, толкова дълбока, че дори и огънят сякаш бе стаил дъха си и бе престанал да пращи, Саймън усети как настръхва, изпаднал в някаква странна замаяност.
„Меч! Сив меч! Виждам го толкова ясно! Какво означава това? Защо не мога да се отърва от тази мисъл?“
Той се зачеса с всичка сила по главата, като че ли болката би могла да роди някакъв отговор.
— Когато кралят-ърл най-после видял какво е направил синът му, сърцето му се смразило, тъй като острието, което държал в ръцете си Инелуки, не било просто оръжие, а проклятие срещу земята, родила едновременно желязо и омагьосано дърво. Това било отвор в тъканта на съзиданието, през който изтичал животът.
„Не бива да се създава такова нещо — казал той на сина си. — По-добре да потънем в пустошта на забравата, по-добре простосмъртните да оглозгат кокалите ни, по-добре изобщо да не бяхме се раждали, отколкото да създаваме такова нещо, а камо ли да го използваме“.
Но Инелуки бил изпаднал в умопомрачение от могъществото на творението си.
„Това е единственото оръжие, което ще ни спаси! — отвърнал той на баща си. — В противен случай тези създания, тези насекоми ще се нароят върху лицето на земята и ще унищожат всичко по пътя си, ще заличат красотата, която нито виждат, нито възприемат. Трябва да им се попречи на всяка цена!“
„Не — настоял Ию’унигато. — Не. Понякога цената е прекалено висока. Погледни се! То вече е съсипало разума и сърцето ти. Аз съм твой крал и твой отец и ти заповядвам да го унищожиш, преди да те е погълнало изцяло“.
Като чул тези думи, с които баща му настоявал да унищожи онова, заради което едва не загинал, докато го изковавал — и то с единствената цел да спаси народа си от окончателния мрак, — Инелуки изпаднал в умопомрачение, вдигнал меча и го стоварил върху баща си. Така погубил краля на ситите.
Подобно нещо не се било случвало никога и щом Инелуки видял Ию’унигато да лежи бездиханен пред него, дълго ридал безутешно не само заради баща си, но и за себе си, и за своя народ. Накрая вдигнал сивия меч пред очите си.
„В печал беше създаден — изрекъл той — и печал донесе със себе си. Печал ще бъде името ти“.
И го нарекъл Джингизу на езика на ситите.
„Печал… меч, наречен Печал…“, отекна в съзнанието на Саймън и мислите му се запремятаха, заглушавайки думите на Джарнауга, бурята отвън и всичко останало. Защо му прозвуча толкова познато? „Печал… Джингизу… Печал…“
— Но историята не свършва с това — продължи северянинът и повиши глас, което вся допълнителен смут в душите на и без това тревожните му слушатели. — Обезумял както никога заради онова, което сторил, Инелуки грабнал брезовата корона от главата на баща си и се самообявил за крал. Всички били потресени от убийството и никой от семейството и роднините му не се осмелил да му се противопостави. Дори някои тайно се зарадвали на промяната, особено петима, които като Инелуки били разгневени от идеята за пасивна капитулация пред обкръжилите ги простосмъртни. С Печал в ръката си, Инелуки бил направо неукротим. С петимата си съратници — които ужасените и суеверни северяни нарекли Червената ръка заради техния брой и огненочервените им наметала — Инелуки за първи път през продължилата почти цели три години обсада повел битка извън стените на Асу’а. Само благодарение на численото си превъзходство железните пълчища на Фингил попречили на превърналия се в кошмар за тях Инелуки да разбие обсадата. Ако и останалите сити се били присъединили към тях, вероятно и досега по крепостите на Хейхолт щяха да крачат техни крале.