Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Ветокрацията не разкрива цялата истина за американската политическа система. В други случи Конгресът делегира огромни правомощия на изпълнителната власт, което ѝ позволява да работи бързо, а понякога и почти безотчетно. Ето защо е необходимо цялостната ни оценка за системата да бъде смекчена, имайки предвид примери, че тя може да действа компетентно и решително.
Съществуват няколко области, в които са делегирани правомощия на изключително автономни бюрокрации. Такива са Бордът на Федералния резерв, разузнавателните агенции, армията и специализирани агенции като НАСА и Центровете за контрол и превенция на заболяванията. Прокурорите на държавно и местно ниво разполагат в много по – голяма степен от германските си колеги със свободата да решат по собствено усмотрение дали да повдигнат обвинение срещу лице, обвинено в извършването на престъпление, или да постигнат споразумение за признаване на вината срещу по – лека присъда. Военните обикновено разполагат със значителна автономия по оперативните въпроси. И както светът разбра благодарение на разкритията на Едуард Сноудън, след 11 септември 2001 г. Агенцията за национална сигурност получава изключителни права да събира информация не само за дейности в чужбина, но и за американски граждани.
Макар мнозина Либертарианци и консерватори да настояват всички тези агенции да бъдат закрити, трудно е да си представим как би било възможно да се управлява без тях при съвременните обстоятелства. Съвременна Америка притежава богата, разнообразна и сложна национална икономика, свързана с глобализираната световна икономика, която се развива с невероятна скорост и за чието управление е необходима изключителна компетентност. САЩ са изправени пред сериозни външни заплахи за своята сигурност. В разгара на финансовата криза след банкрута на „Лемън Брадърс“ през септември 2008 г. Федералният резерв и Министерството на финансите са принудени да вземат изключително трудни решения за една нощ, които включват заливането на пазара с трилиони долари от ликвидните резерви, финансова подкрепа на отделни банки и въвеждането на нови регулации. Тежката криза принуждава Конгреса да отпусне спешно 700 млрд. щ. д. за Програмата за освобождаване от проблемни активи по настояване на Министерството на финансите и администрацията на Буш. По – късно взетите през този период решения са подложени на остри критики. Но идеята, че подобна криза би могла да бъде контролирана от някоя от другите власти – и по – специално чрез стриктен надзор от страна на Конгреса, – е абсурдна. Същото се отнася и за въпросите, свързани с националната сигурност, правомощия за чието решаване има президентът в случай на ядрена или терористична заплаха срещу живота на милиони американци. Именно затова във „Федералистът №70“ Александър Хамилтън говори за необходимостта от „енергичност в изпълнителната власт“.
Общественото недоверие към институциите на елита е все по – голямо и изискванията за тяхното премахване (както в случая с Федералния резерв) или за излъчване на вътрешните им обсъждания по телевизията и поставянето им под обществен контрол са все по – настоятелни. По ирония на съдбата обаче анкетираните американци одобряват най – много именно онези институции – армията, НАСА, Центровете за контрол и превенция на заболяванията, – които са под най – слаб непосредствен демократичен контрол. Една от причините за това одобрение са тяхната ефективност и компетентност. За разлика от тях институцията, която отговаря най – пряко пред народа, Конгресът на САЩ, получава катастрофално ниски нива на одобрение (вж. фиг. 24). Конгресът обикновено се разглежда като говорилня, в която само влиянието на лобистите дава резултати, а партийните боричкания възпрепятстват вземането на разумни решения.
Американската политическа система е сложна картина, в която сдържанията и противотежестите от страна на мнозинството прекомерно ограничават възможността за вземане на решения, а примерите за прекомерно или потенциално опасно делегиране на правомощия на слабо отчитащи се институции са много. С лекота злоупотребяват с дискреционните си правомощия високопоставени прокурори, когато върху тях се упражнява политически натиск да бъдат безпощадни към престъпността. Както изглежда, същото се отнася за Агенцията за национална сигурност.
Друг проблем е, че делегирането на правомощия в много случаи е нечистоплътно. Конгресът много често „пропуска“ да даде ясна законодателна насока как дадена агенция да изпълнява своите функции и я оставя сама да определи своите правомощия с надеждата, че ако нещата не потръгнат, съдът ще се намеси, за да отстрани злоупотребите. Коментирах подобен случай с първия национален регулатор в САЩ, Междущатската търговска комисия, която получава крайно неясни указания относно правомощията си над железопътните компании, вследствие на което през първите двайсет години от своето съществуване се занимава със съдебни спорове, тъй като заинтересовани лица и организации оспорват правото ѝ да взема решения. Същият сценарий се повтаря в началото на настоящия век след приемането на законопроекта „Дод – Франк“ за регулиране на финансовия сектор: Конгресът делегира на регулаторите отговорността да напишат голяма част от подробните разпоредби, които неминуемо ще бъдат оспорени по съдебен ред. По ирония на съдбата делегирането на прекомерно широки правомощия и ветокрацията вървят ръка за ръка.