Политичестки ред и политически упадък [bg]

Използването на концепцията за вето играчите позволява поставянето на различните политически системи върху линейна скала, започвайки от абсолютната диктатура, при която има само един вето играч (диктатора), и стигайки до консенсусна система, при която всеки гражданин има потенциално право на вето върху функционирането на цялата система. Демократичните политически системи предоставят право на вето на доста по – голям брой играчи в рамките на системата от авторитарните държави, поради което са демокрации. Но между различните демокрации има съществени различия по отношение на разрешения брой на вето играчите. Фигура 23 възпроизвежда кривата на Бюканън и Тълок, но с хоризонтална ос, представляваща броя на вето играчите, които могат да блокират решения, а не необходимия за вземането им процент от избиратели.

Американската политическа система съществено се откроява сред останалите съвременни демократични държави по броя на вето играчите. Тя се отличава с липса на баланс, а в някои области с прекалено много сдържания и противотежести, което повишава разходите по предприемането на колективни действия, а понякога ги прави абсолютно невъзможни. Това е система, която може да бъде окачествена като ветокрация. В по – ранни периоди от историята на САЩ, когато една или друга партия контролира страната, тази система ограничава волята на мнозинството и го принуждава да обърне по – голямо внимание на малцинствата. Но в контекста на политически балансираната силно конкурентна партийна система от 80 – те години на миналия век поражда политически тупик.

Големият брой на притежателите на такова право на вето става очевиден, ако сравним системата на САЩ с тази на друга демокрация с вековни традиции, каквато е Великобритания. Така наречената „уестминстърска система“, възникнала след Славната революция през 1688 г., е една от най – благоприятстващите вземането на решения в демократичния свят, тъй като в своята чиста форма позволява много минимален брой вето играчи. Великобритания е демокрация, защото нейните граждани разполагат с една много важна формална възможност да упражняват влияние върху държавната власт: те периодично избират представители в Парламента. (Друг важен фактор е британската традиция на свободни медии, които не са част от официалната политическа система). Във всички останали отношения обаче този тип система концентрира властта, вместо да я разпределя. При чистата уестминстърска система има само една всемогъща законодателна камара, няма отделно президентство, нито писана конституция, следователно няма и съдебен контрол, нито федерализъм, нито конституционно делегиране на правомощия на общините. Избирателната система е мажоритарна с обикновено мнозинство, което е предпоставка за двупартийна система и силно парламентарно мнозинство дори когато партията на мнозинството спечели само с обикновено мнозинство. От решаващо значение за функционирането на тази система е партийната дисциплина, което дава право на ръководствата на Консервативната или Лейбъристката партия да принуждават своите представители в Парламента да гласуват така, както желае партията, защото в противен случай може да отнеме възможността на непокорните депутати да се кандидатират на следващите избори. За британския еквивалент на правилото за закриване на заседание е нужно единствено присъствието на обикновено мнозинство от депутати, които да предизвикат гласуване, а блокиране на заседанията на парламента чрез обструкции по американски е невъзможно. Благодарение на тези правила парламентарното мнозинство избира правителство със силни изпълнителни правомощия, а приетите от него законодателни решения не могат да бъдат отменени или пренебрегнати от съдилища, щати, общини или други органи. Именно поради тези причини британската система често бива наричана „демократична диктатура“.