Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Сърце на зората, чуй ме, чуй ме! Сърце на зората, върни се от своя лов! Жена ти е много болна, детето ти — гладно! Сърце на зората, дойдоха лоши времена!
Щом свършила, запяла това отново и отново, по-силно и по-силно, докато най-сетне великият ловец я чул. Тичешком се върнал през небето, очите му ярко пламтели. Малката дъщеря на Риса му разказала всичко, което се случило. Той побеснял от гняв, затичал се към дома си, а очите му още по-ярко запламтели. Когато стигнал там, дъщерята на Хиената се изправила, откраднатите обеци и гривни проблясвали. Тя се опитала да преправи страшния си ръмжащ глас и му казала:
— Съпруже мой, ти се върна! А какво донесе на жена си? Донесе ли ми подаръци? Донесе ли ми украшения?
— Само един подарък ти донесох — ето го! — казал Сърцето на зората и замахнал с копието си. Дъщерята на Хиената изпищяла и подскочила, но копието не я уцелило. За пръв път великият ловец Сърцето на зората пропуснал целта си. Но когато се извъртяла, Хиената стъпила в огъня и въглените изгорили краката й. Тя започнала да пищи още по-силно и по-страшно. Хвърлила бързо всичко, което била откраднала, и куцукайки и виейки от болка, избягала, колкото се може по-бързо. Ако днес видите потомците на дъщерята на Хиената, ще забележите, че те стъпват така, сякаш краката им са изгорени и се гърчат от болка.
И така, когато Сърцето на зората изгонил натрапницата, той отишъл на поляната с тръстиките и измъкнал жена си оттам, дал й дрехите и украшенията и сложил малкия им син в ръцете й. След това заедно със сестрата й се върнали в големия дом на великия ловец. И сега, когато сутрешната звезда — вече ви казах, ние я наричаме Сърцето на зората — се връща от своя лов, винаги бърза и дори тъмната нощ бяга от нея. Когато се появи, нощта започва бързо да тича към хоризонта, а под краката на Сърцето на зората се вдигат големи облаци червен прах. Това е краят на моята приказка.
След като !Ксабу свърши, всички известно време продължаваха да мълчат. Джеремая кимаше бавно с глава, сякаш беше чул нещо, което потвърждаваше отдавнашни негови вярвания. Дългия Джоузеф също кимаше, но по съвсем друга причина: беше задрямал.
— Беше… прекрасно — най-сетне се обади Рени. Приказката на !Ксабу й изглеждаше странно истинска и дори малко позната, сякаш вече беше чувала части от нея преди, макар и да знаеше, че не е. — Това беше… напомни ми за толкова много неща…
— Радвам се, че я чу. Надявам се да си я спомниш, когато си отчаяна и нещастна. Всички ние трябва да се молим добротата на другите да ни дава сила.
За момент блясъкът на огъня сякаш изпълни цялото помещение и отблъсна сенките надалече. Рени дори изпита някаква малка неясна надежда.
Погледна надолу към широката, потънала в нощта пустиня. Не знаеше дали се намираше сред гъстите клони на дърво или в подножието на хълм. Отвсякъде наоколо й се пръкваха хора, макар че тя едва ги виждаше.
— Радвам се, че дойде тук, в дома ми — обади се Сюзън ван Блийк от мрака наоколо. — Намираме се много нависоко във въздуха, понякога се притеснявам, че някой ще падне.
— Но аз не мога да остана тук. — Рени се страхуваше да не обиди по някакъв начин Сюзън. — Стивън е там отвън. Трябва да отида и да занеса училищните помагала на Стивън. Татко ще се ядоса, ако не го направя.
Усети суха, костелива ръка на китката си.
— О, но ти не можеш да си тръгнеш. Той е тук, ти знаеш това.
— Тук ли е? — Рени усети надигащо се вълнение. — Но аз трябва да занеса на Стивън книгите му за училище! — представата, че брат й я чака съвсем сам и разплакан, съперничеше на ужасната важност в думите на доктор Ван Блийк. Едва-едва разбираше какво или кого има предвид Сюзън, но знаеше, че това е лоша поличба.
— Разбира се, че е тук! Той ни надушва! — Хватката около ръката на Рени се стегна. — Мрази ни, защото сме тук горе и защото ни е топло, а на него му е студено.
Още докато Сюзън говореше, Рени усети пронизващ студен вятър, който идваше от пустинята. Останалите почти невидими форми също го усетиха и наоколо се разнесе уплашен шепот.
— Но аз не мога да остана тук. Стивън е там отвън, от другата страна.
— Но не можеш и да слезеш там долу — гласът на Сюзън сега й се стори много по-различен, както и уханието, което идеше от нея. — Той чака, казах ти! Винаги чака, защото винаги е отвън!
Не, това не беше доктор Ван Блийк, а майка й. Рени разпозна гласа й и уханието на лимонения й парфюм, който обичаше.
— Мамо? — Отговор нямаше. Ала можеше да усети топлината на майка си само на няколко сантиметра от себе си. Когато Рени се опита да заговори отново, тя се смрази от ужас. Там отвън имаше нещо. То кръстосваше в тъмнината под тях и ръмжеше.