Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
А сега трябва да ви разкажа за един човек. Срещнах го през пролетта на 1947 година, вероятно някъде в началото на май, когато снегът най-после се беше разтопил. Беше минала година и половина, откакто ме бяха докарали в рудника. Когато го видях за пръв път, мъжът беше в униформа, каквато носят всички руски затворници. Заедно с още десетина свои сънародници бе пратен да участва в ремонта на железопътната гара. Трошаха с чукове чакъл и го насипваха около релсите. Всичко наоколо се огласяше от млатенето на големите чукове. Връщах се от щаба, където бях занесъл един доклад, и минавах покрай железопътната гара. Сержантът, който ръководеше ремонта, ме спря и ми нареди да си покажа пропуска. Извадих го от джоба си и му го подадох. Сержантът, едър мъжага, го погледа известно време вторачено и мнително, но явно не знаеше да чете. Повика един от затворниците, които работеха на железопътната линия, и му каза да го прочете на глас. Този затворник се различаваше от останалите, имаше вид на образован човек. И това беше той. Още щом го видях, усетих как пребледнявам като платно. Едвам си поемах дъх — в буквалния смисъл на думата. Имах чувството, че съм под вода и се давя.
Образованият затворник бе не друг, а руският офицер, който при река Халха беше заповядал на монголските войници да одерат жив Ямамото. Сега беше отслабнал и почти плешив, един от предните му зъби липсваше. Вместо в безупречната офицерска униформа беше облечен в мръсни затворнически дрехи, вместо лъснати до блясък ботуши носеше продрани валенки. Стъклата на очилата му бяха мръсни и напукани, рамките бяха разкривени. Но това безспорно беше същият човек. Просто бе изключено да съм се припознал. Той също се вторачи в мен, очевидно заинтригуван от това, че го гледам толкова втренчено. През последните девет години и аз като него бях остарял. Дори бях започнал да побелявам. Обаче той явно ме позна. По лицето му се мярна изумление. Трябваше да съм изгнил на дъното на монголския кладенец — а изведнъж ме вижда пред себе си. И на мен, разбира се, през ум не ми беше минавало, че ще се натъкна на него в лагера на сибирския рудник, и то в затворническа униформа.
Веднага си възвърна самообладанието и зачете спокойно написаното върху пропуска на неграмотния сержант, който носеше картечница, преметната през врата. Прочете името ми, че съм преводач, че имам право да се движа из лагера и така нататък. Сержантът ми върна пропуска и кимна да вървя. Тръгнах, но след малко се обърнах. Мъжът ме гледаше. Май се подсмихна, но може би само ми се е сторило. Краката ми трепереха и в началото едвам стъпвах. В миг ужасът, който бях изживял преди девет години, ме заля отново.
Реших, че мъжът е изпаднал в немилост и е бил пратен в лагер в Сибир. По онова време това не беше рядкост в Съветския съюз. В правителството, партията и сред военните се водеха ожесточени битки, а с патологичната си мнителност Сталин гонеше до дупка онези, които нарочеше за свои врагове. Те падаха от власт, срещу тях се водеха скалъпени показни процеси, после или биваха екзекутирани по бързата процедура, или ги пращаха в концлагери, кой знае кои в крайна сметка вадеха по-голям късмет. Ако отървяха смъртната присъда, бяха обречени на робски, невъобразимо жесток каторжен труд до сетен лъх. Ние, японските военнопленници, поне можехме да се надяваме, че ако оцелеем, ще се приберем по домовете си, докато за заточените руснаци такава надежда не съществуваше. Като всички останали, и този офицер щеше да изгние в сибирската земя.
Притесняваше ме само едно — че сега той знае как се казвам и къде да ме намери. Преди войната бях участвал (без дори да подозирам, разбира се) в онази тайна операция заедно с шпионина Ямамото, бях се прехвърлил през река Халха и бях навлязъл с разузнавателни цели на територията на Монголия. Ако човекът съобщеше това, щях да изпадна в доста тежко положение. В крайна сметка обаче той не ме издаде. Не. Както установих след време, имал е спрямо мен далеч по-важни планове.
След седмица пак го зърнах при железопътната гара. Пак беше в окови, пак беше облечен в мръсната затворническа униформа и трошеше чакъл. Погледнах го, той също ме погледна. Остави чука на земята и се извърна към мен — беше висок и стоеше изпънат, сякаш носеше военната униформа. Този път със сигурност се подсмихваше, едва-едва, някак зловещо, от което ме побиха тръпки. Сега гледаше точно както онзи път, докато бе наблюдавал как дерат жив Ямамото. Аз не казах нищо и продължих нататък.
По онова време имах един приятел офицер от щаба на съветската армия. И той като мен беше завършил география (в Ленинград). Бяхме връстници, и двамата се интересувахме от картография и от време на време си намирахме поводи, за да си говорим за тези неща. Офицерът проявяваше интерес към стратегическите карти на Манджурия, които Квантунската армия е разработила. Ако наблизо беше някой от шефовете му, не водехме, естествено, такива разговори. Трябваше да дебнем тях да ги няма, за да си поговорим като професионалисти. Понякога той ми даваше храна и ми показваше снимки на жена си и на децата си, които беше оставил в Киев. Докато бях заточен в Съветския съюз, това е единственият руснак, когото съм чувствал близък.