![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Значи мислиш, че е замислил това? — попита Гелое. — И Амерасу ли смяташе така?
— Никога няма да разберем със сигурност. Както Саймън несъмнено ви е казал, тя умря преди да успее да сподели с нас плодовете на размишленията си. Един от Кървавата ръка беше изпратен в Джао е-Тинукай'и, за да помогне да й се затвори устата — подвиг, който трябва да е изтощил дори Утук'ку и Безсмъртните под Накига. От това става ясно колко силно са се страхували от мъдростта на Първата баба. — Тя за момент кръстоса ръце на гърдите си, после докосна с пръсти очите си. — Тогава всички се събраха в Джао е-Тинукай'и да обсъдят какво е станало и да направят планове за войната. Плановете на Инелуки да използва брат ти, за да завладее цялото човечество, се сториха на събраните Зида'я най-вероятната възможност. — Адиту се наведе към мангала, взе една тлееща главня и я вдигна пред себе си; лицето й се озари в червено. — Инелуки е по някакъв начин жив, но той никога няма отново да съществува истински в този свят, а на мястото, където най-често се крие, няма пряка сила. — Тя огледа събраните, като срещна със златистия си поглед очите на всеки поотделно. — Но ще направи каквото може, за да смаже смъртните в юмрука си. И щом унижава дори собствените си сънародници, като прави това, не се съмнявам, че ще успее. — Адиту издаде звук, подобен на лека въздишка, и пусна главнята в жаравата. — Може би имаме късмет, че повечето герои, умрели за народа си, не могат да се върнат и да видят какво прави народът с тази скъпо заплатена свобода.
Последва мълчание. Джосуа най-после наруши тишината.
— Каза ли ти Саймън, че погребахме нашите мъртви тук, на Сесуад'ра?
Адиту кимна.
— Ние не сме чужди на смъртта, принц Джосуа. Ние сме безсмъртни, но само в смисъл, че не умираме, освен ако сами не решим или други не решат това. Може би точно поради това сме най-тясно свързани със смъртта. Това, че нашият живот е дълъг в сравнение с вашия, не означава, че горим от нетърпение да се разделим с него. — Бавна, отмерена усмивка се плъзна по устните й. — Така че добре познаваме смъртта. Вашите хора се биха храбро, за да се защитят. За нас не е срамно да разделим това място със загиналите.
— Тогава бих искал да ти покажа нещо друго. — Джосуа стана. Воршева, която ги наблюдаваше внимателно, не изглеждаше доволна. Адиту също стана и последва принца към вратата.
— Погребахме моя приятел — моя най-скъп приятел — в градината зад Дома на раздялата — каза Джосуа. — Саймън, може би ще ни придружиш? И вие, Гелое и Странгиард, ако желаете — добави той бързо.
— Аз ще остана и ще поговоря с Воршева — отвърна мъдрата жена. — Адиту, много искам, ако може, да си побъбрим с теб по-късно.
— Разбира се.
— Аз ще дойда — каза Странгиард и добави, като че ли се извиняваше: — Там е много хубаво.
— Сесуад'ра сега е тъжно място — каза Адиту. — А някога беше прекрасна.
Стояха пред Дома на раздялата. Древните камъни просветваха матово на слънцето.
— Мисля, че още е прекрасна — каза Странгиард стеснително.
— Аз също — откликна Саймън. — Като старица, която някога е била красиво момиче, но това още личи по лицето й.
Адиту се усмихна и каза:
— Драги Сеоман, времето, което прекара при нас, те направи част от Зида'я. Скоро ще започнеш да съчиняваш стихове и да ги шепнеш на минаващия вятър.
Минаха през залата и влязоха в разрушената градина, където над гроба на Деорнот беше издигнат паметник от струпани камъни. Адиту постоя мълчаливо, после сложи ръката си върху най-горния.
— Това е хубаво, спокойно място. — За момент погледът й стана отчужден, сякаш виждаше друго място и време. — От всички песни, които пеем ние, Зида'я — промълви тя, — най-близки до сърцата ни са тези, които разказват за загубеното.
— Може би е така, понеже никой от нас не познава истинската стойност на нещата, докато не ги загуби — каза Джосуа и наведе глава.
Тревата между изпочупените камъни на настилката се полюшваше от ветреца.
Странно — от всички смъртни, живеещи на Сесуад'ра, Воршева най-бързо се сприятели с Адиту — ако изобщо смъртен можеше да стане истински приятел на някой безсмъртен. Дори Саймън, който бе живял сред ситите и бе спасил един от народа им, съвсем не беше сигурен, че може да нарече някого от тях свой приятел.
Но въпреки първоначалната си студенина към Адиту, Воршева явно беше привлечена от нещо в чуждата й природа, може би просто от факта, че Адиту беше чужденка — единствената тук, също както Воршева беше чужденка през всичките си години в Наглимунд. Каквото и да я привличаше в Адиту, жената на Джосуа я прие радушно и дори я търсеше. Адиту също като че ли се радваше да е с нея: когато не беше със Саймън или Гелое, често се разхождаше с Воршева между палатките или седеше до леглото й в дните, когато на жената на принца й беше зле. Херцогиня Гутрун, придружителката на Воршева, полагаше всички усилия да се държи добре към странната посетителка, но нещо в ейдонитското й сърце не й позволяваше да се чувства напълно спокойна. Когато Воршева и Адиту говореха и се смееха, Гутрун гледаше Адиту, сякаш тя беше опасно животно, при това неопитомено.