Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Щом си я облякла, защо я криеш? — Биргит влезе и затвори вратата. — Ти си жена. Защо не се гордееш с това?
— Щом смяташ, че не трябва — отвърна колебливо Нинив и пусна шала да падне бавно до лактите й, разкривайки нейната рокля близначка. Чувстваше се почти гола. — Само си помислих… Помислих, че… — Тя здраво стисна коприната, за да удържи ръцете си на хълбоците, и погледна другата жена в очите. Макар да знаеше, че сама е облечена в абсолютно същото, така й беше малко по-лесно. Биргит отвърна с гримаса.
— А ако кажа да свалиш деколтето с още два пръста?
Нинив отвори уста и лицето й почервеня като роклята. Когато най-после успя да проговори, гласът й прозвуча все едно я бяха стиснали за гърлото.
— Ама то не е останал и един пръст за сваляне. Виж само твоята. И ей тоничко не е останало.
Три бързи крачки и намръщената Биргит се наведе леко, за да погледне Нинив право в очите.
— А ако кажа да свалиш и него? — изръмжа тя. — Ако поискам да си боядисаш лицето, за да получи Лука своята глупачка? Ако те съблека целеничка и те намажа с боя от глава до пети? Знаеш ли колко хубава мишена ще ми станеш. Всеки мъж от петдесет мили ще дотича да те види.
Устата на Нинив замърда, но този път не можа да излезе нито звук. Много, ама много й се дощя да си затвори очите; може би ако след това ги отвореше, целият този кошмар щеше да е изчезнал.
Биргит поклати глава отвратено и седна на едно от леглата. Сините й очи блестяха от гняв.
— На това трябва да се сложи край. Щом те погледна, и трепериш. Подтичваш около мен на четири крака. Погледна ли някой стол, бързаш да ми го подложиш. Оближа ли устни, ми пъхаш чаша вино в ръцете, преди сама да съм решила жадна ли съм, или не. Готова си да ми триеш гърба и да ми обуваш пантофите на краката, ако те оставя. Аз не съм нито чудовище, нито саката, нито дете, Нинив.
— Просто се опитвам да се отплатя заради… — започна тя плахо и подскочи, понеже Биргит изрева:
— Да се отплатиш ли? Не, опитваш се да ме унизиш!
— Не. Не е така, кълна ти се. Аз съм виновна за…
— Поемаш отговорност заради моите действия — прекъсна я с ярост Биргит. — Аз реших да те заговоря в Тел-айеран-риод. Аз реших да ти помогна. Аз реших да проследя Могедиен. И аз реших да те заведа да я видиш. Аз! Не ти, Нинив, а аз! Не бях куклата, нито товарният ти кон тогава, и няма да ти бъда и сега.
Нинив преглътна и още по-здраво стисна полите на роклята ги. Нямаше никакво право да се гневи на тази жена. Никакво право. Но Биргит беше права.
— Ти направи това, което те помолих. Аз съм виновна, че ти… че си тук. Всичко стана по моя вина!
— Да съм споменавала случайно за вина? Аз не виждам такава. Само мъжете и завеяните момиченца поемат вина там, където липсва такава, а ти не си нито едното, нито другото.
— Глупавата ми гордост, която ме накара да си въобразя, че мога отново да я надвия, и моята страхливост, която й позволи… позволи й да… Ако не бях се уплашила толкова, че слюнката ми да пресъхне, сигурно щях да мога да направя нещо навреме.
— Страхливка? — Очите на Биргит се разшириха в искрено неверие и в тона й се прокрадна нотка на укор. — Ти? Смятах, че имаш достатъчно ум в главата си, за да можеш да различаваш страх от боязън. Ти можеше да избягаш от Тел-айеран-риод, когато Могедиен те остави на мира, но остана да се биеш. Нито си сгрешила, нито имаш вина, че не успя. — Тя си пое дъх, изтри челото си и отново се наведе напрегната. — Нинив, чуй ме добре. Аз не се обвинявам за това, което ти причиниха. Видях, но не можех да помръдна. На възел да те беше вързала Могедиен или да те беше изкормила, пак нямаше да се виня. Направих каквото можах и когато можах. Ти направи същото.
— Не беше същото. — Нинив се помъчи да го каже спокойно. — Моя беше грешката, че ти се озова там. Моя е грешката, че сега си тук. Ако ти… — Тя млъкна и преглътна отново. — Ако ти… сгрешиш, когато стреляш днес в мен, искам да знаеш, че ще те разбера.
— Не греша, когато се целя — отвърна сухо Биргит, — а целя ли се, няма да е в теб. — Тя започна да изважда неща от долапите и да ги подрежда на масичката. Полудовършени стрели, остъргани дръжки, стоманени върхове, каменна купичка с лепило, тънка тетива, сиви гъши пера за стрелите. Беше казала, че ще си направи и собствен лък, когато й остане време. Лъкът на Лука беше нарекла „чепат клон, откършен от чворесто дърво от сляп идиот посред нощ.“ — Аз те харесвах, Нинив — каза тя, след като извади всичко. — Въпреки тръните, шиповете и така нататък. Но каквато си ми станала сега, никак не те харесвам…