Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Хаут порови в торбата си и извади три бокала. Започна да ги лъска с копринена кърпа, която Коря никога не беше виждала. После постави бокалите пред бутилката в изрядна редица.
Звук откъм кулата я накара да се обърне. На входа стоеше джагът. Беше с цяла педя по-висок от Хаут, широк в раменете и дългокрак. Бивните му бяха почти черни, освен при извитите нагоре върхове, където избледняваха до червеникав кехлибар. Стар, но грозен белег беше прорязал раздрана пътека през лицето му. Нямаше нищо по себе си освен безцветната набедрена препаска, която не можеше да скрие долната половина на мъжеството му. Вертикалните му зеници бяха тънки като цепки.
— Убивам натрапници — каза той.
Хаут кимна.
— Ще предупредим всеки, който дойде насам. Коря Делат, това е Варандас. Мислех, че е умрял.
— Надявал си се — каза Варандас и се приближи. — Възхитителен огън. Само като го погледна и виждам пътя към кончината ни. Всяка крачка, която правим, е добре осветена, докато изведнъж не падне мракът. Но пък животът е залитане, а залитането е главоломен скок и все напред. Чудно ли е изобщо, че смъртта взима толкова много от нас?
— Но не и теб — подхвърли Хаут. — Засега поне. Е, сядай, щом трябва да се натрапиш в нашия мир, и си налей.
— Много е млада да…
— Опознала е виното от майчината си гръд.
— … много е млада да пиеш от нея, щях да кажа. Колкото до отварянето на бутилката, още ли си толкова несръчен, Хаут, че ти трябва помощ за толкова проста работа?
Коря изсумтя.
Варандас я погледна, сякаш я преценяваше отново.
— Това е женски смях.
— Тя е тайст — обясни Хаут. — Може да е на хиляда години и да не го разбереш.
— Не е, разбира се.
— Не е, но друго имах предвид. Може да съм несръчен, но забелязвам упоритата ти умствена негодност, Варандас, което ме подсеща, че склонността ти да плещиш глупости наистина е вечна.
— Твърдя, че глупостта е заболяване — отвърна Варандас. — Дори съм написал чудесен трактат, в който се аргументирам. Лошо, разбира се.
— Не съм го чел.
— Никой не го е чел. Задоволявам се с мисълта, че писането е страст, която си струва да имаш, но практическото упражнение е тежко изпитание, което оставям на по-низшите, тъй като имам да правя по-добри неща с разумните фрагменти на мозъка си.
— Аргументът на хиляди безполезни гении, всички бързащи да предложат мнение, особено отрицателно, тъй като с отрицанието си могат да оправдаят това, че не вършат нищо, освен да се оплакват.
— Добра компания, всички до един — кимна Варандас. Вдигна бутилката и огледа внимателно глиненото й тяло без печат. — Заявявам, че качеството е изключително.
— Така е — съгласи се Хаут.
— Имаш ли още нещо?
— Не.
— О, добре. — Издърпа запушалката и напълни бокалите до ръба.
— Да го разлеем по ръцете си ли искаш?
Варандас седна до тях.
— Не, искам просто да ги погледаме и да се порадваме на съвършената ми мярка.
— Боя се, че Коря успя да й се порадва преди малко.
— О?
— Поличката ти е прекалено къса, Варандас.
— Въпрос на мнение, Хаут. Няма да се извинявам за прочутото си изумително мъжество. Е, нека се отдадем с лепкави ръце на мляскане с устни и прочее. Тайст, бъдете първа, моля.
— Доколкото знам — каза Коря и се пресегна за първия бокал, — гръдта на майка ми не е била пълна с вино. Отказвам да поема отговорност за мненията на учителя ми.
Варандас я изгледа.
— Настроението й е кисело, Хаут. Как се примиряваш с това?
— Предимно се крия, но както виждаш, в момента това е трудно постижимо. Имам решение, разбира се.
— Казвай, о, злонамеренико.
Хаут извади от торбата си глинена лула.
— Листа илбарея, от собственото ти дърво, Варандас.
— О? Мислех, че е мъртво.
— Това — каза след малко Варандас — е изражение, което никога няма да забравя.
Хаут се намръщи, пресегна се и вдигна лулата, паднала от безчувствената ръка на Коря. Подуши дима, който още лъхтеше от чашката, и рязко отдръпна глава.
— Олеле, това ще подложи на изпитание и организма на един Тел Акаи. Колко време са зреели тези листа на лозата?
— Не мога да кажа със сигурност, след като никога не съм ги брал. Десетилетия сигурно. Или столетия навярно… защо ми задаваш такива предизвикателни въпроси? Обичаш да изтъкваш симптомите на глупостта ми, а това ме ядосва и ме прави войнствен.
— Е, да се надяваме, че утре ще се събуди освежена и изпълнена с жизненост.
— Или може би вдругиден, или в подругиден. Това смукване можеше да стопи и желязна руда. Виждаш ли как още лъха бели струйки с всеки дъх? Но ще кажа, озлоблението й вече не ни оскърбява, тъй че резултатът е радващ.