Ковачница на мрак

— Къде е той?

Джагътът извърна очи към нея.

— Навън. Защо?

— Ще го убия.

— На опашка чакат за това, повярвай ми. Но той не искаше да ти навреди много, а каузата беше справедлива и всъщност приемлива за всички присъстващи…

— Не за мен!

— Е, ти веднага се оттегли, така да се каже. Беше приятна вечер общо взето. Аз даже сварих онова котле със сбръчканите неща, дето си въобразяваше, че са зеленчуци. Не опитахме супата, но поне се намери работа за нервните ми ръце.

Чувстваше се отпочинала и ободрена.

— Ще призная, че беше хубаво спане. Цяла нощ.

— И ден — уточни Варандас. — В забравата се краде време, което никога няма да се върне. Представи си, някои хора всъщност с охота приемат загубите. Смятат ги за победи над… какво, скуката? Баналната преценка за собствената им духовна бедност? Жалката безполезност на живота им? Голата досада на мрачните им мисли? Обмислям трактат. „За изкушението на забравата“. Аргументите ми са безсмислени, както се полага за темата.

— Не мисля, че е възможно — каза Коря.

— Какво?

— Вече вярвам, че Хаут е изключителен сред вас, джагътите.

Варандас помисли малко над думите й, след което изсумтя.

— Не отричам, въпреки че намирам идеята за неприемлива. Кажи ми, той обясни ли ти защо лорд Хейт се нарича така?

Тя се надигна от мръсния каменен под.

— Не. Трябва да пишкам.

— Има една дупка отзад, но внимавай с брега, че се рони.

— Не съм мъж, глупако.

— Спокойно. Достатъчно голяма е, тъй че няма да се налага да я целиш, скъпа.

На път към вратата тя спря до масата и впи очи в предметите, подредени пред джагъта.

— Какво правиш?

— Играя си с кукли. Защо?

— Познати ми са — прошепна тя.

— Разбира се. Учителят ти купи десетина за теб първата седмица, когато дойде под опеката му. Аз ги направих.

Тя онемя, но очите й се напълниха със сълзи и тя изтича навън.

Застанала под дъжда, Коря вдигна лице към небето. „О, богиньо, не са били твои деца все пак.“

От входа зад нея Варандас каза:

— Смята те за последната си надежда.

Тя поклати глава. Долу в долината блесна мълния и тя чу глухия тътен на гърма през дъжда.

— Убиецът на Кариш те изпрати на път — продължи джагътът. — В това имаше цел. Убиецът иска да ни разбуди или поне така вярва Хаут. Но се чудя дали този път не е предопределен за теб.

— Това е безсмислено — отвърна тя, ядосана от мисълта. — Никой нищо не знае за мен.

— Невярно. Ти си единствената тайст, живяла някога сред джагътите. Пристигането ти събуди спорове и догадки не само сред джагътите, но и сред азатанаите.

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Направил е магия за теб…

— Кой? Хаут ли? Нищо такова не е направил. Аз съм слугинята му, готвачката му, робинята му.

— Уроци по смирение. Но не, не говорех за Хаут. Говорех за Драконъс.

— Консортът? Никога не съм го срещала!

— А. Като казвам „теб“, имам предвид всички тайсти. Драконъс даде на тайстите магията на Тъмата. Той вървя през Леса на Нощта и по бреговете на самия Хаос. Тя е вътре в теб, мхаби, и пътят ти е наблюдаван от мнозина.