Ковачница на мрак

Тя въздъхна. Още уроци.

— Държиш ли да въвлечеш в спор една изнервена жена, учителю?

— Хм, вярно. Жена си. Вече не си дете. Е, тъй като съм отегчен, ще облека бронята си и ще нагазя смело в гибелния кипеж на женския гняв.

Толкова й се искаше да изпита неприязън към него, но това за сетен път се оказа невъзможно.

— Напредъкът на цивилизацията се измерва в даровете й на труд и служба. Улеснени сме от единението на намерение, воля и способност.

— Тогава как измерваме затлачването на този напредък? Или упадъка?

— Намерението остава. Волята отслабва, а способността става спорна. Съгласието се разпада, но е невъзможно да се припише вина, което води до безпокойство, смут и глупаво негодувание. — Торбата беше натъпкана. Тя погледна храста и с изненада видя, че на всеки клон, който бе оголила, са напъпили нови филизи, също толкова кафяви като листата, на чието място се бяха появили. — Що за нелепо дърво!

— Маската му е смъртта — каза Хаут. Беше свалил металните си ръкавици и смъкваше ризницата си. — Дай ми илбареята, за да освободиш ръцете си за дървата.

— Много мило от твоя страна, учителю. Но се чудя, щом ще бъда мхаби, съсъд, който трябва да се напълни, защо да се пълни с досадна шетня и тлеещо безсилие?

Той седна на един камък до старото огнище и вдигна очи към нея.

— Държала ли си някога запушена бутилка под вода? Не? Да, защо ли да го правиш? Все едно. Дръпнеш запушалката и какво става?

— Ако в бутилката е имало въздух, излиза на мехури и го замества вода. Ако е имало течност, представям си някакво бавно смесване с водата. Това са опити за дете, подходящи за дете в корито. Но, учителю, както виждаш, аз не съм под вода, нито съм толкова празна, колкото сигурно си мислиш.

— Тези предмети, заложник, са за твое добро с това, че облекчават и носят утеха на собствената ми същност. Твърде дълго съм бил в цивилизация, за да разбера шаблонните съждения за основните й изисквания.

— Ти си намерение без способност и без никаква воля.

— Точно така, и нямаше да съм ценен учител, ако в небрежност те бях повел към живот, също толкова лишен от полезно знание.

Тя го изгледа продължително, а после тръгна към задната стена на кулата. Вместо обрасла с бурени градина видя огромна дупка в земята. Беше четири-пет разтега на ширина и когато се доближи до ръба и надникна долу, видя само чернилка. Взе един камък и го пусна. Камъкът удари в нещо чак след няколко удара на сърцето, а после заподскача и затрополи, докато звуците най-сетне заглъхнаха.

Дървата бяха струпани до стената, достатъчно за десетина нощи огън на открито. Тя събра наръч и се върна при търпеливо чакащия Хаут. Беше поставил последната си бутилка вино на земята. Като я видя, Коря помисли за миг да я грабне и я строши в плешивото му теме. Но се наведе, остави дървата до огнището и тръгна да потърси подпалки.

След малко огънят вече гореше, а тя седна да почака, докато стане хубава жарава. Котлето бе на земята до нея, пълно с вода и няколко съмнителни на вид зеленчука.