Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Това е безсмислица. Никаква магия няма в мен.
— За жалост — продължи Варандас — някои от тези наблюдатели имаха враждебни мисли и неприятни амбиции. Видяха прецедента в манипулирането на сила от Властелина. С пътя, по който те отпратиха, там на Мачтата, ти беше излъгана. Драконъс беше прекалено търпелив. Майка Тъма е изгубена в дара му към нея. Тайстите са слепи за собствената си сила.
— Не знаех, че готвенето и миенето на подове можело да събуди магия, джагът.
— Най-големият дар на образованието, Коря, са годините подслон, осигурен, докато се учиш. Не помисляй да свеждаш това учене до факти и твърдения на предполагаеми мъдреци. Много от това, което се учи, е в сферата на съгласието, обществените нрави, приличието в поведение и мислене. Хаут би ти казал, че това е друго трудно спечелено постижение на цивилизацията: времето и безопасната среда, в която да се учиш как да живееш. Когато това е унищожено, подронено или подценено, цивилизацията е в беда.
— Вие джагътите сте обсебени от това, нали? И все пак сте го захвърлили!
— Ние бяхме убедени в безумието, свойствено за узаконеното неравенство. Всяко съдействие включва някаква степен на отстъпване. И принуда. Но алтернативата, анархията, сама по себе си не е ценна добродетел. Тя е само извинение за егоистична враждебност и всеки, който търси оправдание чрез приемането на тази позиция, винаги е студеносърдечен. Анархистите живеят в страх и копнеят за смърт, защото се отчайват, като виждат у другите същите тези добродетели, които на тях им липсват. Ето защо изпитват удоволствие да сеят разрушение, макар и само за да съответства на вътрешната им разруха. — Приближи се и застана до нея, огромен и почти безформен в гъстия сумрак на дъжда. — Ние отхвърлихме цивилизацията, но също така отхвърлихме анархията заради жалката й войнственост и слабостта на мисълта, която тя прогласява. С тези решения направихме себе си изгубени и лишени от цел.
— Струва ми се, че отчаянието би трябвало да гложди всеки джагът — каза тя.
— Трябваше да е така — отвърна Варандас. — Щеше да е така, ако не беше лорд Хейт.
— Изглежда, той е причината за всичко това!
— Беше, тъй че в замяна пое върху себе си нашето отчаяние и го нарече свое наказание. Той понася омразата ни към него, както и самоомразата ни. Опира се на нашето отчаяние и ни се смее в лицата, тъй че ние го мразим още повече.
— Не ви разбирам вас, джагътите — каза Коря.
— Защото търсиш сложност там, където тя не съществува.
— Къде е отишъл Хаут?
— На покрива на кулата ми е.
— Защо?
— Наблюдава битката в долината долу.
— Битка ли? Каква битка? Кой се бие?
— Не сме сигурни. Трудно е да се види в този дъжд. Но щом се съмне, ще те заведе при господаря на Хейт.
— Защо? Още един урок по смирение?
— О, интересна мисъл. Мислиш ли, че е възможно?
Коря се намръщи.
Блесна нова мълния и този път гърмът изтътна през земята под нозете й и тя чу трополене в кулата зад гърба си. Беше прогизнала и все още й се пишкаше.
— Мислиш ли, че може да види нещо отгоре?
— Не, разбира се. Боя се, че аз съм виновен, защото го отегчих до побъркване с приказките си за новите ми кукли. Радват ме безмерно, виждаш ли, и скоро ще ги пусна на воля, да си намерят своя път в света.
— Моите ги затворих в кутия — каза му тя.
— Че защо?
Коря сви рамене.
— Може би за да бдят над детството ми.
Варандас изсумтя.
— Достоен пост, мисля. Браво. Но не за дълго, надявам се? Все пак всички рано или късно трябва да си спечелим свободата.
Тя се зачуди дали този застанал до нея джагът, този майстор на кукли, не е луд.
— Та кога ще пуснеш новите си създания на свобода?
— Ами, първо трябва да се събудят — отвърна той.
„Права бях. Той е луд. Напълно луд.“
— Кожа и плът, кръв и кост — каза Варандас, — пръчки и клонки, плат и слама, всичко това са само капани за една странстваща душа. Умението е в деликатността на примката, но всяка кукла е временна. Моето изкуство, мхаби, е прехвърляне на душата. Най-последните ми кукли ще потърсят една рядка крилата скална маймуна, обитаваща старите канари на пустиня далече на юг. Наричам тази серия Нахт.
— А как нарече серията, която даде на мен?
— Болеад. Но се боя, че ги направих твърде много, особено при тези техни недостатъци. — Помълча, след което добави: — Сътворяването включва рискове, разбира се, но стореното — сторено, а с тези думи можеш да оправдаеш всеки идиотизъм и жестокост. Изричам епиграфа на тирани без ирония, не си ли впечатлена?