Ковачница на мрак

Непознатият повдигна вежди.

— Е, Драконъс, не е нужно да си толкова жесток в присъдата си. Майсторството е това, което обвързва двама ни все пак.

— За не повече от един дъх, Ерастас. Дарът е направен, от теб, изглежда, и аз ще го имам.

— С радост — отвърна Ерастас, но остана неподвижен. Не носеше нещо, което можеше да се нарече „дар“. „Може би дава както аз ще дам“, помисли Аратан.

— Кръв носиш по себе си, Ерастас — каза Драконъс. — Що за мрачен път е зад тебе?

Ерастас погледна петната по коприните си.

— О, не е моя, Властелине. Е, повечето. Пътуването, което ми възложи, бе отчаяно. Никога не бях обвързвал сила към вещ, в чието сътворяване не давам нищо от себе си. Оказа се крайно… поучително.

— Нощта е желана, Ерастас, и хаосът не се нуждае от кръв, нито може да бъде накаран да я пролее.

Аратан долови нарастващо напрежение във въздуха. Ятото птици се приближаваше устремно и с него въздухът сякаш кипеше, но не от крила, а от гласове, странни и пронизителни. Все още не можеше да различи вида на птиците. Тялото му се напрягаше и устата му бе пресъхнала. Ерастас не му харесваше.

При думите на баща му азатанаят само сви рамене. После кривна глава.

— Не повече от дъх ли, Драконъс? Не можеш да си представиш какви открития съм направил. Пътуването ми беше пълно със събития, както би потвърдил Секул Лат, след като ме придружаваше, и както би могъл да се досетиш, отплатата от него вече чака ръката ти днес. За теб със сигурност стига. Но колкото за мен, аз едва започнах. — Протегна в ръката си остър черен диск, малко по-голям от дланта му. — Виж, Властелине, сгънатата Нощ.

— Ще го имам.

Ерастас се усмихна отново и пристъпи към тях.

— Замислял ли си се дори за създадения прецедент в сътворяването на това, Драконъс? Едва ли. Ти си твърде стар. Всичката острота на ума ти е притъпена и любовта те е заслепила като тези хищни прилепи.

— Тебе ли гонят, Ерастас? Тогава най-добре бягай оттук. — С тези думи Драконъс се пресегна и взе предмета от ръката му.

— Това е осветена земя, о, Повелителю. Те кръжат, усещат, че съм наблизо, но не могат да ме намерят. Тези неща, които вече мога да правя, и много повече. Ще проумееш ли поне това? Това, което направихме — ти със своето искане и аз, като се отзовах, — ще донесе смъртта на старите порядки. Смъртта на самото странстване. — Ерастас махна с празната си вече ръка. — Нашите събратя, които коленичат пред Азата и така сътворяват божества от безчувствен камък, ще намерят нова увереност в онова, което почитат, защото, харесва ли ни, или не, ние направихме вярата им истинна. Сила вече ще намери онези места, Драконъс, и макар богомолците да останат в неведение за източника й, всичко е от нашите ръце. — Той се засмя. — Не е ли забавно това?

— Този дар е изключителен, Ерастас.

Младият мъж сви рамене.

— Наистина.

— Не си направил друг, нали?

— Разбира се, че не.

— Къде е Секул Лат?

— Наблизо, но няма желание да говори с теб.

— Ако открия, че ме заблуждаваш, Ерастас, ще те подгоня, и много по-ефикасно от тези безпомощни търсачи.