Ковачница на мрак

Коря и Хаут вървяха по пътя. Ниски четвъртити каменни кули бяха осеяли околността, свити по склоновете и израснали по билата на хълмове. Изпълваха изровената от порои низина от двете страни на старата река, грубите им очертания стърчаха над дърветата там, където гората отново беше израснала, или клечаха изгърбени в падини, където блатна трева се полюшваше разлюляна от лекия ветрец, задухал през долината.

Докато минаваха между тях, заобикаляйки високия бряг на долината от север, Коря виждаше, че повечето са изоставени, а малкото, които издаваха следи от обитаване, бяха далечни: избраният от Хаут път навътре в мъртвия вече град на джагътите като че ли ловко отбягваше възможността да се доближат много до някоя от тях.

Не виждаше никакво свидетелство за оживена дейност, земеделие или занаяти. Никакви пристройки не се виждаха, било за складиране на храна или за подслон на животни. Джагътите все едно се бяха хранили с въздух.

Бедрата и прасците я боляха от цялото това вървене. Мълчанието на Хаут беше потискащо, болката зад очите й постоянна, а плънката от мъх между краката й беше подгизнала от кръв. Чакаше да чуе поне една дума от него, нещо, на което да се сопне и от това да се почувства по-добре, но той крачеше неспирно напред и тя се чувстваше все едно е вързана за невидима каишка и просто я дърпат напред като опърничаво кутре. Искаше й се той да дръпне тази каишка и да я доближи достатъчно, та да го досегне с ноктите си.

Не че ги имаше. Нощите готвене над лагерните огньове бяха превърнали ръцете й в почернели и оцапани чукани. И въпреки цялата й жар силата й си беше отишла, увехнала от това безкрайно сякаш вървене. Дрехите й косата й бяха мръсни и вмирисани на пушек.

Още една четвъртита кула изникна пред тях. Този път Хаут не се опита да я избегне и Коря предположи, че тя също е изоставена. „Още един паметник на провал. Колко копнея за Куралд Галайн!“

Когато учителят й стигна до нея, спря и се обърна към Коря.

— Тази нощ ще спим вътре, защото ще вали.

Тя погледна намръщено към безоблачното небе, а после — джагъта.

— За всичко ли ще се съмнява детето във възрастния? — попита той.

— Вярвам, че въпросът бе риторичен — отвърна тя и смъкна торбата от раменете си.

Хаут посочи едно закърняло дърво пред зейналия вход на кулата.

— Онзи храст се нарича илбарея.

— Мъртво е.

— Така изглежда, да. Напълни една торба с листата му.

— Защо?

— Виждам, че ти е зле и си ядосана, и искам да оправя това. Не толкова заради теб, колкото заради себе си. Нямам желание да отбягвам бодли цяла нощ.