Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Ако броят на починалите станеше толкова голям, че това се отразяваше на производителността, с цели влакови композиции докарваха нови военнопленници. Те бяха облечени в дрипи и бяха съвсем измършавели, близо една четвърт от тях измираха още първите няколко седмици, защото не издържаха на суровите условия в рудника. Хвърляха мъртъвците в някоя от изоставените шахти. Беше невъзможно да им се изкопаят гробове. Земята там беше вледенена през цялата година. Лопатите не можеха да я разкопаят. Ето защо изоставените шахти бяха идеално място за изхвърляне на мъртвите. Те бяха дълбоки и тъмни, а от студа труповете не се вмирисваха. Понякога ги затрупваха с пласт въглища. Щом някоя от шахтите се напълнеше, я зариваха с пръст и камъни и се пренасяха на следващата.
Но в шахтите хвърляха не само мъртъвци. В тях се озоваваха и живи концлагеристи — за назидание на останалите. Надзирателите руснаци хващаха всеки японски войник, който проявяваше признаци на съпротива, пребиваха го от бой, докато стане на пихтия, чупеха му ръцете и краката и го мятаха в черната шахта. И до ден-днешен чувам жалните им писъци. Беше си жив ад в буквалния смисъл на думата.
Като важен стратегически обект рудникът се управляваше от хора, пратени от Централния комитет на партията, и се охраняваше от военните. Мълвеше се, че най-големият шеф — студен, безмилостен партиен функционер, който още беше млад и много амбициозен — бил земляк на Сталин. Единственото, което го вълнуваше, бе как да повиши производителността. Не се интересуваше, че работниците мрат като мухи. Докато добивът растеше, Централният комитет на партията щеше да сочи рудника му като образцов и да му праща повече работна сила. Колкото и работници да измираха, те щяха да бъдат подменяни с нови. За да увеличи добива, началникът на рудника нареждаше да се разработват жили, които при обичайни обстоятелства се смятаха за прекалено опасни. Съвсем естествено, и броят на злополуките продължаваше да расте, но директорът нехаеше.
Той не беше единственият коравосърдечен човек в управата на рудника. Повечето надзиратели бяха бивши затворници, неуки хора, изключително жестоки и отмъстителни. Не проявяваха никакви признаци на състрадание или съчувствие, сякаш от дългия живот тук, накрай света, сред сибирския студ, се бяха превърнали в някакви нечовеци. Бяха извършили престъпления и бяха пратени в сибирските затвори, но вече си бяха излежали тежките присъди и нямаха домове и семейства, при които да се върнат. Бяха взели местни жени, бяха им направили деца и се бяха установили за постоянно на сибирска земя.
На принудителен труд в рудника пращаха не само японски военнопленници. Имаше и много руски политически затворници и бивши военни, пометени от чистките на Сталин. Мнозина между тях бяха начетени, прекрасни хора. Сред руснаците имаше и малко жени и деца, вероятно разпръснатите останки от семействата на политическите затворници. Пращаха ги да събират боклука, да перат и да вършат други такива неща. Младите жени често се използваха за проститутки. Освен руснаци влаковете докарваха поляци, унгарци и други чужденци, някои мургави (предполагам, арменци и кюрди). Лагерът беше разделен на три участъка: в най-големия бяха натъпкани японците военнопленници, във втория живееха други затворници и военнопленници, а в третия бяха волнонаемните, миньори и минни специалисти, офицери и надзиратели от военното поделение, някои със семействата си, и редови руснаци. При гарата имаше и голям военен гарнизон. Военнопленниците и затворниците нямаха право да напускат своя участък. Различните участъци на лагера бяха отделени един от друг с плътна бодлива тел и се охраняваха от войници с картечници.
Като преводач, който осъществява връзката, бях длъжен всеки ден да се явявам в щаба и всъщност разполагах със свободата да минавам от участък в участък, стига да нося пропуска си. Недалеч от щаба беше железопътната гара, там имаше нещо като град с една улица, няколко окаяни магазинчета, една кръчма и хотел за чиновниците и висшите офицери, дошли на проверка. Отстрани на площада имаше корита, откъдето конете пиеха вода, а в средата стърчеше пилон, на който се вееше големият червен флаг на СССР. Под флага имаше бронетранспортьор с картечница, на който винаги се подпираше отегчен на вид млад войник в пълно бойно снаряжение. Новопостроената военна болница се падаше в дъното на площада и пред входа й се въздигаше голяма статуя на Йосиф Сталин.