Престолът от драконова кост

— Така Инелуки станал наследник на баща си под сянката на оттеглянето на Хакатри — продължи той; — Може би обвинявайки сам себе си, той прекарал дълги години в издирването на знания, по всяка вероятност запретени както за хората, така и за ситите. Първоначално сигурно се е надявал да помогне на брат си и да го върне от неизследвания запад… но както обикновено се случва, много скоро диренията му го обсебили изцяло и Инелуки, чиято хубост била тихата музика на замъка Асу’а, започнал да изглежда все по-странен на околните — един търсач сред мрака… Случило се така, че когато северняците се надигнали да грабят и убиват, за да сключат най-накрая смъртоносен железен кръг около Асу’а, именно Инелуки се заел да разбие капана. В дълбоките пещери под Асу’а, осветени от умело конструирани огледала, имало магьоснически градини, където ситите отглеждали странните дървета, които използвали така, както южняците използвали бронза и северняците желязото. За вълшебните дървета, чиито корени според някои стигали чак до центъра на земята, се грижели посветени градинари-жреци. Всеки ден те повтаряли древните заклинания и изпълнявали вечните ритуали, от които дърветата заяквали, а през това време кралят и придворните му в замъка отгоре потъвали във все по-дълбоко отчаяние и забрава.

— Но Инелуки не забравял градините, нито пък тайните книги, които бил прочел, и забулените пътеки, които избродил в търсене на мъдростта. — Джарнауга си пое дъх. — В покоите си, където не пристъпвал вече никой, се заел с нещо, с което се надявал да спаси Асу’а и ситите. С огромни мъки той успял по някакъв начин да произведе черно желязо, което присадил на вълшебните дървета така, както градинар облагородява своите овошки. Много от дърветата, не по-малко чувствителни от самите сити, се поболели и загинали, но едно оцеляло. Инелуки обсипал това дърво със заклинания и думи, вероятно по-древни и от ситите, които проникнали по-надълбоко и от корените му. Дървото отново израснало мощно, но този път в жилите му като кръв течало отровното желязо. Като видели съсипаната свещена градина, пазачите побягнали. Съобщили на крал Ию’унигато и той се обезпокоил, но нищо не можело да спре сина му, независимо от неизбежния край. Какво можела да им помогне вълшебната гора срещу всичките тези светлооки мъже със смъртоносното желязо в ръцете си, обградили отвсякъде крепостта?

— Колкото повече заяквало дървото — продължи старецът, — толкова по-зле се чувствал Инелуки, но волята му била по-силна от всяка болест. Останал непреклонен, докато най-после не дошло време да пожъне плодовете на упорството си. Грабнал страховитото растение, цялото пронизано от гибелно желязо, и се качил в ковачниците на Асу’а. Изтощен, изпаднал в умопомрачение, но изпълнен с мрачна решителност, той наблюдавал с безразличие бягащите презглава майстори-ковачи на Асу’а. Сам разпалил ковашките пещи и ги нажежил както никога преди това; сам изрекъл Думите на Сътворяването, блъскайки с Чука, който формира, хващан дотогава единствено от Главния ковач. Сам сред червените отблясъци на ковачницата изковал меч, страховит сив меч, който всявал ужас дори само като го погледнеш. И призовал такива смразяващи и сатанински магии, докато го изковавал, че дори въздухът в Асу’а пращял и пукал от жегата, а стените се люшкали, сякаш разтърсвани от гигантски юмруци. След това отнесъл новоизкования меч в огромната зала на баща си, за да покаже на своя народ това, което ще го спаси. Но видът му бил толкова ужасен, а сивият меч толкова страховит, искрящ с почти ослепяващ очите блясък, че ситите хукнали подплашени от залата и в нея останали само Инелуки и баща му Ию’унигато.