Диамантен меч, дървен меч [bg]

"Велики лес, Той е имал майка..."

- Гледам. Уча се и обучавам.

- Кого? На какво? - Още една педя по-близо.

- На магия, Сеамни. Обучил съм мнозина. Но никой от тях не постигна много. Не постигна нужното. Всички, щом овладееха силата... се превръщаха в разбойници. Само че истинските разбойници са... по-честни, по-благородни. Обикновените разбойници бягат в гората, дебнат в засада на пътя, въоръжени с нож, брадва или топуз, но знаят, че жертвите им също може да са въоръжени, че могат да налетят на по-силни и юначни от себе си. Очакват, че рано или късно против тях ще тръгне потеря имперски стражници, които получават толкова високи награди, че са станали неподкупни. Обикновеният разбойник залага главата си и често умира на градския площад далеч по-достойно от моите бивши ученици. А те не са готови да дават, искат само да вземат. И заловени, са готови на предателство и сътрудничество с маговете от ордените. Те не желаят да бъдат защитници на народа. Те стават негови потисници заедно със законните власти и могъщото

Седмоцветие, което пък е над всякакви закони и спазва единствено собствените си правила и интереси.

Ахата слушаше.

- Аз спасявах осъдени от Дъгата хора - продължаваше великанът. - Изтръгвах ги от клади и кръстове, вадех ги от тъмници, в които очакваха деня на екзекуцията си. И нито. Сеамни, нищо! Не успявах да ги превъзпитам. От тях, сегашните хора, нищо не става...

- Хуманусите са врагове на моята раса - глухо каза девойката Дану, замръзнала на мястото си, настръхнала, мрачна, враждебна. -Те убиха мои близки, изсякоха и изгориха нашите гори. Моят народ е поробен. Свободните са жалки катунари, отломки, бледо подобие на нявгашно величие. Искам да отмъстя, Господарю.

- Да отмъстиш... защо ми казваш тези неща, Сеамни? На мен, на човека?

- Ти вече не си човек. Ти си Господарят на Пороя. Шлемът поскръцна. Великанът я гледаше през процепа.

Тя не виждаше в сянката очи.

- Надявах се... още се надявам, че не си чак толкова жестока. Виж, Господарят на Пороя би се зарадвал, че си.

- Ти не си човек - упорито повтори Ахата. - Ти си друго. Сам по себе си.

- Роден съм от човешка майка - прошепна Господарят на Пороя. Сърцето на Ахата се сви, тя стисна зъби и юмручета. - Това не може да се заличи. Няма да поведа Пороя на юг. Направи го ти, щом толкова желаеш смърт за... моята... бивша... но незабравена раса.

- Каква раса! - не издържа Ахата. - Каква жестокост! Между мен и теб няма разлика! Ти убиваш, за да живееш. Убиваш хората като вълк добитъка. Ако аз насоча Пороя към южните провинции, каква ще е разликата? Смъртните струи ще пометат легионерите, които са тръгнали да изпепелят последните убежища на народа ми.

Ако го допуснеш, ти ще си мой съучастник в отмъщението.

- Не! - закованият в древна броня пестник с грохот удари каменната масичка, оставяйки паяжина пукнатини. - Не...

- Убиваш, за да живееш! - Ахата приближи лице към шлема на великана. Очите й святкаха като на безумна. - И тези, които мрат под черните ти облаци, не знаят защо го правиш. Загиват в мъки... гърчат се... проклинат съдбата и боговете си... Те не те познават. Все им е едно кой си и защо си. Ти се махна от северните провинции преди срока... Поведи облаците на юг! Жътвата ти не е приключила! В хамбара си имаш твърде малко души! - Устните й почти докосваха шлема. - Души за изпиване... твоят хляб...