Диамантен меч, дървен меч [bg]

Багажът ми е повече от оскъден. Бързо се стяга. Повече не бива да се чака. Този свят от много дълго време е бил мой дом.

Не мога равнодушно да наблюдавам падението му, гибелта му. Нека нишката на съдбата ми се скъса тук. Длъжен съм да платя с нея, за да останат здрави милиардите други. Само тя - срещу безчетно множество животи. Добра сделка, както биха казали мелиинските търговци.

Гледам вързопчето с моите вещи и сам си се чудя - как така преди не ме засягаха делата на смъртните, дребните им радости и тъжби? Имал съм шепа ученици само. Винаги се стараех да действам самичък, не желаех да деля с никой слава и победи.

Онзи аз, предишният, в този момент предизвиква у мен само смях. Маговете не са замесени от много по-различно тесто от простосмъртните. Далеч не са таткова мъдри и всезнаещи, както това изглежда на обикновените хорица. Когато работиш с вълшебство, с тази субстанция, която не се поддава, нито подлежи на описване, чиито заклинания с времето се променят и накрая даже се превръщат в своята противоположност - тогава с трудно да предвидиш дори най-общи неща, да скроиш надеждни планове, които да следваш, да действаш със съзнанието, че вървиш по съответната отъпкана от разума ти пътека към набелязана ясна цел. Маговете са принудени до голяма степен да действат не аналитично, а интуитивно. И заради това в един момент разпростират този подход и върху неща, където е уместно да се пресмята точно, да се водят бакалски сметки, за да се види моментната картина на ставащото. Осмислянето й дава целите, целите определят пътищата до тях. Еднозначно. Няма място за интуиция, която предпочита да хвърля зарове, като при това се осланя на несъществуващи комбинации.

В други светове зарът може да ти покаже шестица. Тук обичаите са инакви - поне що се отнася до заровете. Гледам вързопчето с малкото си вещи. Трябва да напусна Хвалин и да протегна ръка, за да стисна за гърлото появилите се от мрака създания, преди те да се докопат до моето гърло, а заедно с това -до сънната артерия на този свят. Трябва, искам, длъжен съм да ги спра. Не е важно как. И не на всяка цена, а на тази, в която монетата е моят живот. Монета? Не, това е коз. Седмици на зарове. Ха-ха!

Сбогом, заточение! Сбогом, тясно мазе! Сбогом, дяволче Ниобий! Нямам време да те повикам за истинско сбогуване, прости ми. Ще ти е тъжно, разбирам, но няма как.

Не знам какво ме чака отвъд прага на стария храм. Стражници-тъмничари са ми били могъщи заклинания, ала сега проумявам, че не са заплашвали точно мен. Ако бяха просто охранителни магии, магически пранги и вериги, лесно щях да ги разчупя и заобиколя. Не, не лесно. Но бих намерил начин. Те обаче не са от този вид. И ако Заточилият ме си е изпълнил заканите... Е, надявам се, да не го е сторил.