Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Тук има заключен асансьор с различен тип кодова кутия — съобщи тя на стария хакер. — Мисля, че отвежда към останалата част на инсталацията. Можеш ли да го отвориш и него?
— Тази нощ не! Исусе, ще ме оставиш ли малко да си почина, а? Работата ми не е само да си играя на твой електронен експерт.
Тя му благодари, после се сбогува и с Мартин. Обеща след дванайсет часа да отвори вратата, за да се свърже с тях. Сингх затвори огромната плоча. Когато тя падна додолу, човчестото му лице на екрана се превърна във вихрушка от електронен сняг. Рени и приятелите й бяха отрязани.
!Ксабу запали голям огън и с Джеремая приготвиха част от храната, която бяха купили сутринта — яхния от изкуствено отгледано говеждо и зеленчуци. С факла в ръката Дългия Джоузеф бродеше из по-отдалечените части на огромния подземен паркинг, а това ужасно нервираше Рени.
— Само внимавай да няма липсващ бетон или немаркирани стълбища — извика му тя. Той се обърна и я погледна по начин, който тя не можа съвсем да схване, но прие за отегчение. Покритият със сенки таван беше толкова висок, а паркингът — толкова широк, че баща й сякаш се намираше някъде много-много далеч в безкрайна пустиня. За миг й се стори, че стените изчезват и те се намират някъде отвън. Усещането беше зашеметяващо. Тя клекна и опря ръце в студения бетонен под, за да не падне.
— Огънят е добър — каза !Ксабу. Останалите се взряха в него навъсено — това ни най-малко не ги успокояваше. Храната беше достатъчно и за момент Рени забрави истинското им положение — сякаш бяха просто на къмпинг.
!Ксабу изучаваше израженията на спътниците си и изведнъж рече:
— Мисля, че има достатъчно време да ви разкажа нещо. Знам една история, която ми се струва подходяща.
Рени Наруши неловкото мълчание.
— Моля те, разкажи я.
— Една история за отчаянието и как може то да се преодолее. Според мене е добре да се разкаже в нощ, когато приятелите са заедно около огъня — той се усмихна ослепително и около очите му се появиха малки бръчици. — Първо обаче трябва да ви кажа някои неща за моя народ. На Рени вече съм разказвал за стария прататко Мантис и за ранната раса. Те са живели много отдавна, тогава, когато всички животни са били хора, а прататко Мантис е ходел сам по земята.
Мъжете от моя народ били ловци. Баща ми сам беше ловец, бушмен от пустинята, и както преследвал една красива антилопа еланд, стигнал в земите, където живеел родът на майка ми. Разказвал съм на Рени тази история — тази вечер няма да я повтарям. Мъжете от моя народ често трябвало да оставят сами жените и децата си и да отиват някъде много далече на лов, за да открият плячка.
Звездите в небето били най-големите ловци. Затова ловците бушмени всяка нощ ги наблюдавали. Звездите прекосявали небето надлъж и нашир, а бушмените ги гледали и си мислели, че и те като тях трябва да вървят дълго-дълго и да отиват много-много надалеч. Сред всички онези големи ловци е и този, когото вие наричате Зорница, а ние — Сърцето на зората. Той е най-неуморният от всички преследвачи в света и копието му лети най-далече и най-точно.
Някога много-много отдавна Сърцето на зората пожелал да си има жена. Всички хора от ранната раса довели своите дъщери с надеждата, че най-великият от всички ловци ще избере за невеста някоя от тях. Щерките на слонове и питони, на майски бръмбари и дългокоси мишки — всички танцували пред него, но никоя не заговорила на сърцето му. Лъвицата му се сторила твърде голяма, а леопардката — цялата на петна. Той казал на всички да си вървят, но изведнъж погледът му паднал върху дъщерята на Риса. Тя му изглеждала като пламък с ярката си козина и с уши като проблясващи огнени езици. Усетил, че тя е единствената, за която трябвало да се ожени.
Когато бащата се съгласил да даде голямата си дъщеря на Сърцето на зората, направили голямо празненство с много песни и танци и богато угощение. Дошли всички хора от ранната раса. Онези, чиито дъщери не били избрани, малко завиждали, но храната и музиката помогнали завистта да се потуши в повечето сърца. Само Хиената и нейната дъщеря се чувствали пренебрегнати, наранени и нещастни от избора на Сърцето на зората. След сватбата Сърцето на зората започнал да обича все повече и повече своята невеста. Тя заченала и скоро им се родил син. Великият ловец бил много щастлив. Всеки път, когато се връщал от пътуванията си от небето, той носел на жена си прекрасни подаръци — обеци, гривни за китките и глезените й и красива кожена шапка, които тя носела с удоволствие. Една нощ, когато съпругът й бил далече и ловувал в небето, на гости й дошла по-малката й сестра. Двете си говорели, смеели се и играели с бебето край огъня, докато чакали Сърцето на зората да се върне. Но старата Хиена тайно изпратила дъщеря си при тях. Дъщерята на Риса повече от всичко обичала сладките бели мравешки яйца, които приличат на зрънца ориз. Преди да се омъжи за Сърцето на зората, тя често гладувала и винаги, когато намерела сладките бели яйца, ги изяждала всичките. Лошата дъщеря на Хиената знаела това, затова събрала цяла купчина мравешки яйца и ги оставила на място, където жената на великия ловец щяла да ги намери, но смесила с тях потта от подмишниците и мускуса си. След това хубаво се скрила и зачакала. Двете сестри тръгнали да търсят храна и се натъкнали на купчината мравешки яйца.