Ковачница на мрак

— Аратан, вече мисля, че си чул какво ме предупреди Гризин Фарл.

— Не помня, сър, дори да съм чул. Не помня много от онази вечер.

Драконъс го изгледа още за миг, след което извърна очи.

— Изглежда, всеки дар, който поднасям, е изрязан от собствената ми плът и с всяка рана и всеки белег по тялото ми чертая загубата на тези, които съм обичал. Знаеш ли, сине, че рядко спя? Само понасям нощта, с болки и в просъница.

Ако това признание търсеше съчувствие от Аратан, за жалост не успя.

— Бих искал да избегна тази съдба за себе си, татко. Мъдростта, която ми предлагаш, не е тази, която целиш, но не мога да не я приема като най-скъп дар.

Усмивката на Драконъс беше кисела.

— Ти съживи в мен жалостта за Сагандер — и не говоря за отрязан крак.

— Железните устои на Сагандер отдавна са го приковали към земята. С крака или не, той не се движи и никога няма да го направи.

— Лесно съдиш. Това, което описваш, не го прави по-малко опасен.

Аратан сви рамене.

— Само ако се приближим до него. Той вече е в миналото ми. Не очаквам да го видя отново.

— И аз не мисля — съгласи се Драконъс. — Но се чудя дали не бях несправедлив към него. Ти съвсем не си лесна компания, Аратан. Ето, че една къща ни очаква.

Аратан проследи жеста на баща си и погледна напред. Като сътворена от земята на по-малко от сто крачки от тях ясно се виждаше ниска постройка. Дългият й покрив беше хлътнал в средата и няколко пролуки се виждаха като черни дупки между обраслите с лишей сиви плочи. Каменните стени под издадените стрехи бяха грубо изсечени и изпъстрени с червени петна. Дворът около къщата изглеждаше утъпкан.

— Сътворена ли е? — попита Аратан.

— Внушена е по-подходящата дума — отвърна Драконъс.

Къщата изглеждаше запустяла, но Аратан бе някак сигурен, че не е. Присви очи към черните петна от прозорците от двете страни на здравата врата — която сякаш бе изсечена от единична плоча сив камък, — но не можа да различи никакво движение в сенките вътре.

— Очаквани ли сме?

— Повече от очаквани, Аратан. Необходими.

— Необходими за да я има тази къща?

— Точно така.

— Тогава вярата определено има повече сила, отколкото й признаваш, татко.

— Никога не съм оспорвал силата на вярата, Аратан. Само те предупредих, че тя може да предложи съмнителни съблазни и рядко подканя към самоанализ, още по-малко към самоосъждане.

— Значи магията не трябва да се проучва прекалено задълбочено? За да не изгуби силата си?

— За да не престане да съществува, Аратан. Какво е да си бог, ако не да поддържаш необузданата охота да се вярва?

— Ето, че приписваш на вярата всемогъщество. Мога да разбера как това би омагьосало всеки, дори един бог.

— С всеки изминал ден, сине, виждам, че ставаш все по-силен.