Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
По време на ожесточената битка на 13 август 1945 година в покрайнините на Хайлар бях покосен от картечница и докато съм лежал на земята, един съветски танк Т-34 е прегазил с веригите си ръката ми. Както съм бил в безсъзнание, са ме откарали в съветската военна болница в Чита, където хирурзите са успели да ми спасят живота. Както вече ви споменах, в Синдзин бях във Военнотопографския корпус на Квантунската армия и веднага щом Съветският съюз обяви война на Япония, корпусът получи заповед да се изтегли незабавно в тила. Аз обаче бях решил да умра на всяка цена и си издействах да ме прехвърлят в хайларското подразделение на границата, където доброволно поисках да нападна съветски танк със сухопътна мина в ръцете си. Но както господин Хонда беше предрекъл при река Халка, смъртта не искаше да ме застигне. Загубих едната си ръка, но не и живота. Мисля, че всички бойци под мое командване са загинали. Вярно, изпълнявахме заповеди, но нападението беше глупаво, самоубийствено. Малките ни мини не можеха да навредят по никакъв начин на огромните танкове Т-34.
В съветската армия са хвърлили толкова усилия да ме спасят по една-единствена причина: докато към бълнувал, съм изрекъл нещо на руски. Така поне ми казаха след това. Както ви споменах, бях учил малко руски, а в генщаба в Синдзин имах много свободно време и го използвах, за да усъвършенствам каквото зная. Учех неуморно и към края на войната вече говорех свободно руски. В Синдзин живееха много белогвардейци, аз познавах няколко келнерки рускини и затова винаги имаше с кого да практикувам езика. Докато съм бил в безсъзнание, явно неволно съм заговорил на руски.
Още от самото начало съветската армия смяташе да праща японците военнопленници, заловени в окупирана Манджурия, в Сибир, където да ги впрегнат да работят тежък физически труд, както след края на сраженията в Европа бяха направили с доста германски войници. Съветският съюз наистина излезе победител, но след проточилата се война икономиката му беше в окаяно състояние, а недостигът на работна ръка си беше проблем навсякъде. Сред най-неотложните задачи бе да се набави работна ръка — мъже военнопленници. За тази цел им трябваха преводачи, а техният брой бе твърде ограничен. Щом разбрали, че поназнайвам руски, ме прехвърлили в болницата в Чита, вместо да ме оставят да умра. Ако не бях измънкал нещо на руски, са щели да ме зарежат да изгния в покрайнините на Хайлар и всичко е щяло да приключи. Съдбата е загадъчно нещо!
После бях подложен на изтощителен разпит и на няколкомесечна идеологическа подготовка, след което бях изпратен преводач в рудник за добив на въглища в Сибир. Ще пропусна подробностите от този период, само ще се спра накратко на идеологическата подготовка. Преди войната, докато бях студент, бях чел доста от забранените марксистки книги, като ги криех от полицията, и симпатизирах донякъде на комунистите, макар че се бях нагледал на какво ли не и не ги приемах безусловно. Покрай работата си в разузнаването познавах много добре кървавата история на потисничеството в Монголия, прилагано от Сталин и неговите марионетки диктаторите. Още от революцията те бяха пращали десетки хиляди ламаистки свещеници, земевладелци и всякакви противници на режима в концентрационни лагери, където са били избивани най-безмилостно. Същото се беше случило и в самия Съветски съюз. Дори и да вярвах в комунистическата идеология, вече не можех да вярвам на хората или системата, наложили тази идеология и принципи в живота. Същото беше отношението ми и към онова, което ние, японците, бяхме извършили в Манджурия. Сигурен съм, дори и не подозирате колко много китайски работници са били избити по време на строежа на тайната база край Хайлар — избити съвсем преднамерено, за да им се затвори устата и да не бъдат издадени плановете на базата.
Освен това бях станал свидетел как по нареждане на руския офицер монголците на негово подчинение бяха одрали жив един човек. Бях хвърлен в монголски кладенец и в онази странна ослепителна светлина бях загубил всякаква жажда за живот. Как човек като мен можеше да вярва в идеологията и политиката?
Като преводач осъществявах връзката между японските военнопленници в рудника и руснаците, които ги държаха там. Не знам как е било в другите концентрационни лагери в Сибир, но в рудника, където работех, всеки ден хората мряха като мухи. Причини не липсваха: недохранване, непосилен труд, срутвания, наводнения, лоши хигиенни условия, заради които избухваха епидемии, зимен студ, от който се пукаха и камъните, надзиратели насилници, жестоко потушаване и на най-малката съпротива. Имаше и случаи, когато самите японци линчуваха свои сънародници. В тези обстоятелства хората изпитваха само омраза, недоверие, страх и отчаяние.