Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Лапавицата на следващата сутрин падаше по статиите на първите страници, които разказваха как конструктивният, хармоничен разговор между Джон Голт и ръководителите на страната предния следобед е довел до Плана „Джон Голт“, който скоро щял да бъде обявен. Вечерта снежинките падаха по мебелите на жилищна сграда, чиято предна стена беше рухнала, и на тълпа от хора, които чакаха мълчаливо пред затвореното гише на касиера на фабрика, чийто собственик беше изчезнал.

— Фермерите от Южна Дакота — докладва Уесли Мауч на господин Томпсън на следващата сутрин — са тръгнали към столицата на щата, палят всяка правителствена сграда по пътя си и всяка къща на стойност повече от десет хиляди долара.

— Калифорния е на парчета — уведоми той вечерта. — Има гражданска война или нещо подобно, никой не е съвсем сигурен. Обявили са, че напускат съюза, но никой не знае кой е на власт. Има въоръжени сблъсъци из целия щат — между Народната партия на Ма Чалмърс и соения й култ на почитателите на Изтока, и нещо, наречено „Обратно към Бога“, водено от бивш собственик на нефтени полета.

— Госпожице Тагарт! — простена господин Томпсън, когато тя влезе в хотелската му стая на следващата сутрин в отговор на нареждането му. — Какво ще правим?

Питаше се защо някога се беше чувствал така, сякаш тя притежава някаква успокояваща енергия. Сега наблюдаваше празното лице, което изглеждаше спокойно, но спокойствието му ставаше обезпокоително, след като човек забележеше, че то оставаше непроменено минута след минута, без никакъв знак за чувство. Лицето й беше същото като на другите, само нещо в положението на устните намекваше за издръжливост.

— Вярвам ви, госпожице Тагарт. Имате повече ум от всичките ми момчета — умолително започна той. — Направили сте за страната повече от всеки от тях — вие го намерихте. Какво да правим? Всичко се разпада, той е единственият, който може да ни изведе от тази бъркотия, но няма да го направи. Отказва. Просто отказва да води. Никога не съм виждал нещо подобно: човек, който няма желание да управлява. Молим го да издава заповеди — а той отговаря, че иска да им се подчинява! Абсурдно е!

— Така е.

— Вие разбирате ли? Можете ли да се оправите?

— Той е арогантен егоист — каза тя. — Амбициозен авантюрист. Човек с безгранична дързост, който си играе с най-големите залози в света.

Лесно беше, помисли си тя. Щеше да е трудно в онова далечно време, когато беше гледала на езика като на инструмент на почтеността, който винаги трябва да се използва така, сякаш човек е под клетва — клетва да се съобразява с реалността и да уважава човешките същества. Сега беше само начин да се произвеждат звуци, нечленоразделни звуци, адресирани до бездушни предмети, несвързани с неща като реалност, човечност или чест. Беше лесно първата сутрин да докладва на господин Томпсън как е проследила Джон Голт до дома му. Беше лесно да наблюдава жадните усмивки и радостните му подвиквания „Браво, моето момиче!“, придружени с триумфални погледи към асистентите му — триумф на човек, чието решение да й повярва е било оправдано. Беше лесно да изразява бясна омраза към Голт: „Бях съгласна с идеите му, но няма да му позволя да разруши железницата ми!“ — и да чува как господин Томпсън казва: „Не бойте се, госпожице Тагарт! Ще ви защитим от него!“ Беше лесно да си придаде вид на студено лукавство и да напомни на господин Томпсън за наградата от петстотин хиляди долара, с ясен и режещ глас, като звук от касов апарат, който печата крайната сума на сметката. Тя беше видяла мигновеното стягане на лицевите мускули на господин Томпсън, после една още по-ярка и широка усмивка, като мълчаливо признание, че не го е очаквал, но е очарован да чуе напомнянето й, което напълно разбира.