Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Гелое се размърда на стола си. Гласът й беше изненадващо съчувствен.

— Защото нищо не е просто, принц Джосуа.

— Каквото и да е това писмо — изтъкна Воршева, — независимо дали е истина, или лъжа, в него се казва, че ще дойде пратеник. Тогава ще научим повече.

— Може би — каза Джосуа. — Ако не е само маневра, която да ни държи раздвоени, да ни кара да отлагаме.

— Но това не изглежда вероятно, ако ме извините — обади се Странгиард. — Кой от неприятелите ни е толкова безсилен, че да падне така ниско?… — Той притихна, като видя суровото, объркано лице на Джосуа. — Исках да кажа…

— Мисля, че в думите ти има разум, Странгиард — съгласи се Гелое. — Това е слаба игра и мисля, че Елиас и неговият… съюзник… стоят над подобни неща.

— Значи не трябва да бързаш да свикваш съвета, Джосуа. — В гласа на Воршева имаше нещо като ликуване. — Няма смисъл да правиш планове, преди да разбереш дали това писмо е истинско, или не. Трябва да чакаш този вестител. Поне известно време.

Принцът се обърна към нея; двамата се спогледаха и въпреки че другите не знаеха какво означава мълчанието между мъж и жена, чакаха. Най-после Джосуа кимна вдървено.

— Допускам, че е така — каза той. — Бележката казва две седмици. Ще почакам толкова, преди да свикам съвета.

Воршева се усмихна доволно.

— Съгласна съм, принц Джосуа — каза Гелое. — Но тук има още много, което ние не…

Тя замълча, тъй като на вратата се появи Саймън — и понеже не влезе, Джосуа го повика нетърпеливо:

— Влизай, Саймън, влизай. Обсъждаме едно странно послание и нещо, което може да се окаже още по-странен посланик.

Саймън го погледна слисано.

— Посланик?

— Изпратено ни е писмо, може би от Набан. Влез. Искаш ли нещо?

Високият юноша преглътна.

— Може би сега не е най-подходящият момент да…

— Мога да те уверя — каза Джосуа сухо, — че нищо, което би ми поискал, няма да е сложно на фона на главоблъсканиците, с които вече се сблъсках днес.

Саймън все още се двоумеше.

— Ами… — почна той, после пристъпи навътре. Някой го последва.

— Благословена Елисия, майко на Изкупителя! — възкликна Странгиард със странно задавен глас.

— Не. Майка ми ме е нарекла Адиту — отговори придружителката на Саймън. Говореше плавно и правилно, но с особен акцент. Беше трудно да се каже дали се надсмива, или не.

Беше стройна като копие, с жадни златисти очи и голям разпилян облак снежнобяла коса, превързана със сива лента на челото. Дрехите й също бяха бели, така че тя сияеше в тъмната палатка, сякаш малко късче зимно слънце се беше търкулнало през вратата.