Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— В деловите отношения, монсеньор, точността е добродетел.
— Извинете — каза Арамис, сочейки към Ванел с пръст и обръщайки се към Фуке, — извинете, това ли е господинът, който желае да купи вашата длъжност?
— Да, аз съм — отвърна Ванел, поразен от високомерния тон, с който Арамис му зададе въпроса. — Как трябва да се обръщам към този, който ме удостоява?…
— Наричайте ме монсеньор — сухо го прекъсна Арамис.
— Да прекратим церемониите, господа — намеси се Фуке. — Да преминем към деловата част.
— Монсеньорът вижда — каза Ванел, — че очаквам заповедите му.
— Напротив, мисля че аз съм този, който очаква.
— Какво чака монсеньорът?
— Помислих, че може би ще искате да ми кажете нещо.
„О, той е променил решението си и аз съм свършен!“ — каза си Ванел. После събра сили и продължи:
— Не, монсеньор, няма какво да добавя към това, което казах вчера и което съм готов да потвърдя днес.
— Бъдете искрен, господин Ванел, не са ли твърде тежки за вас условията на нашия договор. Какво ще кажете?
— Естествено, монсеньор, милион и четиристотин хиляди ливри — това не е малка сума.
— До такава степен, че си помислих… може би тази покупка не е във вашите възможности.
— О, монсеньор!.
— Успокойте се, господин Ванел, не се тревожете. Няма да ви осъждам за неизпълнение на думата, тъй като вие очевидно не сте в състояние да я удържите.
— Не, монсеньор, вие без съмнение бихте ме осъдили и щяхте да бъдете прав — отвърна Ванел, — защото само един безразсъден човек или безумец може да поеме задължение, което не е в състояние да изпълни. Що се отнася до мен, то уговарянето, мисля, е равносилно на приключена сделка.
Фуке почервеня. Арамис измърмори едно нетърпеливо „хм“.
— В тези неща, господине, не трябва да се стига до крайност — каза суперинтендантът. — Човешката душа е променлива и са й свойствени малки, напълно разбираеми, а понякога и съвсем обясними капризи. Нерядко се случва днес страстно да желаеш нещо, а утре да се разкайваш за същото.
— Монсеньор!… — промълви смутено Ванел.
Арамис, изключително доволен от точността, с която Фуке започна разговора, се облегна на мраморната камина и започна да си играе със златно ножче с малахитова дръжка. Фуке каза:
— Слушайте, господин Ванел, позволете ми да ви обясня как стоят нещата. Вие сте порядъчен човек и ще ме разберете както трябва. Вчера аз желаех да продам своята длъжност.
— Монсеньор, вие не само желаехте да я продадете, а направихте нещо повече — вие я продадохте.
— Нека е така! Но днес аз имам намерение да ви помоля за голяма услуга — да ми върнете дадената дума.
— Вие ми дадохте тази дума — повтори като неумолимо ехо Ванел.
— Знам. Ето защо ви умолявам, господин Ванел, чувате ли, умолявам ви да ми върнете дадената от мен дума…
Фуке замълча. Думите „аз ви умолявам“, както той се убеди, нямаха желания ефект и заседнаха в гърлото му. Арамис все така си играеше с ножчето, после спря върху Ванел поглед, с който сякаш се стремеше да проникне до самото дъно на тази тъмна душа. Ванел се поклони и каза:
— Монсеньор, трогнат съм от честта, която ми оказвате, съветвайки се с мен за станалото, но…
— Не казвайте „но“, уважаеми господин Ванел.
— Уви, монсеньор, помислете за това, че нося парите, искам да кажа — цялата сума.
Той разтвори дебелия си портфейл.
— Виждате ли, монсеньор, тук е договорът за продажба на земята, принадлежаща на съпругата ми и току-що продадена от мен. Чекът е в пълен ред, снабден е с необходимите подписи и парите могат да бъдат изплатени без забавяне. Това са все едно пари в брой. Накратко казано, работата е свършена.
— Драги господин Ванел, на този свят всяка свършена работа може да се развали, колкото и важна да изглежда тя — ако позволите да се изразя по този начин — за да се окаже услуга…
— Разбира се… — смутено измърмори Ванел.
— За да се окаже услуга на човек, който благодарение на това ще стане ваш приятел — продължи Фуке.
— Разбира се, монсеньор…
— Той толкова по-скоро ще стане ваш приятел, господин Ванел, колкото по-голяма е оказаната услуга. И така, господине, какво е решението?
Ванел мълчеше. Междувременно Арамис теглеше черта под своите наблюдения. Тясното лице на Ванел, хлътналите очи, извитите като в дъга вежди — всичко това говореше на ванския епископ, че пред него стои типичен изнудвач и честолюбец. Да се унищожи една страст, като се вика на помощ друга — такова беше правилото на Арамис. Той видя сломения и паднал духом Фуке и се хвърли в боя с новото си оръжие:
— Простете, монсеньор, забравихте да кажете на господин Ванел доколко отказът от покупката ще накърни неговите интереси.