Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Вечерята, започнала по толкова знаменателен начин, скоро се превърна в истинско пиршество. Никой не се мъчеше да бъде остроумен, но и никой не страдаше от липса на остроумие.
Лафонтен беше забравил за любимото си вино и позволяваше на Вател да го сдобрява с вината от Рона и Испания.
Абат Фуке бе заприличал толкова на добряк, че Гурвил му прошепна на ухото:
— Вие сте станали толкова крехък, господине, че внимавайте някой да не ви изяде.
Часовете течаха неусетно и радостно, сякаш обсипваха пируващите с рози. Въпреки навиците си суперинтендантът не стана от масата преди обилния десерт. Той се усмихваше на приятелите си, завладени от това опиянение, което обикновено обзема всеки, чието сърце се опиянява по-бързо от главата му. За пръв път през цялата вечер той погледна часовника.
В същата минута към парадния вход се приближи карета и се случи нещо удивително: звукът на колелата се чу в залата въпреки шума и песните. Фуке се ослуша, после обърна поглед към входа. Стори му се, че там се чуват крачки и че не стъпват по земята, а по собственото му сърце.
Инстинктивно той се отстрани от госпожа Дьо Белиер, до чието бедро стоеше допрян в продължение на два часа.
— Господин Дербле, ванският епископ — обяви с цяло гърло лакеят.
На прага се появи мрачният и замислен Арамис, чиято глава изведнъж бе украсена от двата края на гирляндата; тя току-що се беше разпаднала на части, тъй като пламъкът на свещта беше подпалил съединяващите я конци.
Глава четиридесет и осма
РАЗПИСКАТА ОТ КАРДИНАЛ МАЗАРИНИ
Фуке несъмнено би посрещнал с шумно приветствие този новопристигнал гост, ако леденият вид и разсеяният поглед на Арамис не бяха накарали суперинтенданта да спазва типичната за него сдържаност.
— Ще ни помогнете ли да се преборим с десерта? — все пак се пошегува Фуке. — Не се ли ужасявате от нашето безгрижно пиршество?
— Монсеньор — с уважение каза Арамис, — ще започна с извинение, че нарушавам вашето искрящо, весело тържество, но ще ви помоля, след като завършите вашия пир, да ми отделите няколко минути, за да поговорим делово.
Думата „делово“ разтревожи някои от епикурейците. Фуке стана от мястото си.
— Винаги делови, господин Дербле — каза той. — Добре че работите се появяват след края на вечерята.
С тези думи той предложи ръката си на госпожа Дьо Белиер, която го гледаше с известно безпокойство. Той я изпрати до гостната, която се намираше наблизо, като я остави на грижите на най-благоразумния от сътрапезниците си.
Той самият взе под ръка Арамис и се изолира с него в кабинета си. Тук прелатът веднага забрави за етикета. Седна и попита:
— Можете ли да отгатнете с кого се срещнах тази вечер?
— Драги приятелю, всеки път, когато започнете с подобно встъпление, очаквам да ми съобщите нещо неприятно.
— И този път, приятелю, не сте сбъркали — каза Арамис. — Срещнах се с госпожа Дьо Шеврьоз. Старата вълчица в плът и кръв.
— Без зъби?
— Възможно е, но не без нокти.
— Какво може да иска тя от мен? Аз не съм стиснат по отношение на не особено целомъдрените жени. Това качество винаги се цени от тях, дори когато вече не могат да се надяват на любов.
— Госпожа Дьо Шеврьоз отлично е осведомена, че вие не сте стиснат, тъй като иска да измъкне от вас пари. И предлози не й липсват. По всяка вероятност притежава някакви писма от Мазарини.
— Това не ме учудва. Прелатът беше известен със своето безгрижие.
— Да, но по всяка вероятност това не са любовни писма. В тях става дума за финанси. Не сте ли чували, че ви обвиняват в присвояване на държавни пари?
— Сто пъти! Хиляди пъти! Откакто съм на тази служба, драги Дербле, аз само това чувам. Както вие като епископ постоянно чувате упреци в липса на вяра или като мускетар сте чували обвинения в страхливост. Министърът на финансите е обвиняван безкрайно, че краде от тези финанси.
— Добре. Но нека внесем яснота в тази работа, тъй като според думите на херцогинята Мазарини в писмата ясно и недвусмислено назовава сума от тринадесет милиона приблизително, за която ще ви бъде трудно да дадете отчет.
— Тринадесет милиона — повтори суперинтендантът, опъвайки се в креслото, за да може по-удобно да повдигне глава към тавана. — Тринадесет милиона… Господи, оставете ме да си спомня кои милиони са тези от всичките, в кражба на които ме обвиняват!
— Не се смейте, скъпи приятелю! Много е сериозно! Без съмнение херцогинята има писма и тези писма са истински, тъй като тя иска да ги продаде за петстотин хиляди ливри.